Помниш ли какво беше през 90-те? Сезоните бяха четири и още през ноември имаше сняг. Толкова много натрупваше, че когато решиш да стъпиш в преспите, потъваш до гърдите. Анимациони филмчета даваха рано сутрин или в събота и неделя – само по определени канали. През лятото излизахме сутрин и се завръщахме по тъмно. Когато трябваше да се прибереш, за да се нахраниш, от някой етаж се чуваше вик: ”Иванееее, прибирай се за обяд!”. Или пък имахте определено подсвиркване, сигнал, а децата си знаеха за кой точно се отнася. По цял ден играехме на народна топка, стражари и апаши, дама, ластик, криеница и още куп интересни и забавни игри. Станеше ли много горещо, спирахме да си починем и си купувахме от магазина ледени сокчета по 10 ст. Помня, че нямаше страх, не клечахме пред екраните, а прекарвахме времето с приятели от квартала и беше немислимо да не си навън, освен ако не си наказан, разбира се. Навсякъде се чуваше смях или възгласи: “Пу, за мен!”. Беше красиво, неповторимо и истинско – през 90-те, когато всичко за децата беше една голяма жизнерадостна игра. Точно заради това ние от “Лицата на града” подкрепяме инициативата на Сами, който ще разкаже за “Игрите на 90-те”. Сами те очаква! Повече можеш да научиш от интервюто.
Здравей, Сами! Спомняш ли си детството? Какво беше то?
Здравей, спомням си го, като че ли беше вчера, въпреки че отлетяха вече близо 20 години. За мое щастие, детството ми беше, меко казано, уникално. Още от несъзнателните ми години винаги съм имал дружка в лицето на по-големия ми брат Камо. После се появи и по-малкият ми брат Халед. Тогава разбрах, че животът ми няма да бъде скучен. След някоя и друга година и хиляди щуротии, тримата толкова искахме да си имаме сестричка, че нашите се захванаха за работа и ни дариха с най-святото, а именно сестра – Рима. Така завършихме отбора и сформирахме Тримата братя и Златната ябълка. По това време живяхме в Редута. Кооперация с три входа и супер много деца. Имахме си пространства около всички страни на блока и, разбира се, ги оползотворявахме на максимум. Спомням си интеркома, който си бяхме присвоили от блока. Това бяха допълнителните канали за кабели на сградата, които ние използвахме, за да си комуникираме помежду си, независимо в кой вход и етаж си. Беше бру-тал-но!
А какво дете беше ти?
Спокойно бебе, без много плач, пълнещо памперсите послушно! Шегата настрана, но съм бил спокойно дете, но в комбинация с братята, сме били истински тайфун. Много обичах да се случват нещата, ако някой спеше, аз отивах да го будя, за да си играем. Постоянно съм повтарял на каките и батковците: „Гледай и се учи!“, и съм им предлагал по-различен подход към дадена беля,
която да сътворим заедно. Като всяко дете, любопитството е било неизменна част от ежедневието и израстването ми. От малък си ме влекат техниката, компютрите и игрите. За мое щастие, като пораснах, не станах зарибен геймър (нищо против тях, даже имам много приятели), защото най-вероятно щях да обръщам много повече внимание на случващото се в мрежата, отколкото извън нея. Тук е момента да благодаря на майка ни Мария, която е истинска героиня и мой идеал за жена, също така на създателя ни Д-р Ибрахим, който винаги ни е подкрепял и давал пример във всяко едно начинание! Вечен респект за всичко, на което сте ни научили! Обичаме ви!
Какво ти липсва от 90-те?
Сладоледите „Делта“ с играчка! Безгрижните дни с цялата компания, скитайки из квартала и града, балконната
уредба, оповестявайки, че е време за прибиране, фунийките, сезонните войни, които си организирахме със съседния блок, спокойните улици и липсата на коли навсякъде, една върху друга.
Разкажи ни за проекта „Игрите на 90-те“ и какво те подтикна да го създадеш?
Преди вече 5 години – година след като официално се бях изнесъл от бащиното огнище и бях тръгнал по своя житейски път, се разхождах из „Редута“ и тогава ми направи впечатление, че базите, които използвахме постоянно като деца, вече пустееха. Улиците и зелените пространства все по-често са окупирани от коли, вместо играещи деца. Направи ми впечатление, че повечето майки са свръхбдителни над децата си, докато си играят на площадката с другите деца. Друго, което ми направи впечатление е, че имаше много деца, които се събираха на групи и играят на телефоните си. Начинът, по който си комуникираха, ме стресна. Тогава получих wake-up call и си казах, че тази среда рано или късно ще стане токсична за децата и трябва да направим нещо по въпроса. Така, докато се прибирах към вкъщи, вече ми беше дошло името в главата – „Игрите на 90-те“! Седнах и записах първите чернова на идеята. Така 4 години и 2 фал старта по-късно, заедно със Светлозара Лазарова запретнахме ръкави и въпреки ситуацията в световен мащаб, изчистихме прахта от годините и пренаписахме идеологията и целите на проекта.
Къде ще се случват всички игри?
Основното направление и главна цел е да организираме фестивали в различните градове на страната, на които да се случва изграждането на мостовете между поколенията. Именно на фестивалите мотивираме родителите да забравят за динамичното и напрегнато
ежедневие, да оставят за миг работните казуси, да не мислят за счупената кола, която е в сервиза, а да бъдат ТЕ, ДЕЦАТА И ИГРАТА.
Освен фестивали, планираме да предлагаме и организиране на детски рождени дни, тийм билдинг активности и енерджайзъри за конференции и семинари (вече бяхме част от TedXTriaditza). Замислили сме на случаен принцип да избираме столични паркове и междублокови пространства, където да организираме спонтанни игри с децата и техните родители.
Кой може да се включи в тези игри?
Абсолютно всеки, който има желание, може да бъде част от „Игрите на 90-те“. Като цяло, призивът ни е отправен към родителите – да заместват smart технологиите с повече време за физически активности с децата си. Така, че до всички малки, големи и пораснали деца: Хващайте се на игра! Съберете приятелите от детството, вземете и децата (тези, които вече имат такива) и излезте на зимна война, направете снежен човек, намерете хълмче или баир и се пуснете с найлон, направете снежни ангели, просто бъдете деца отново.
Децата на 90-те по-щастливи ли са били?
Всички деца са щастливи! Неподправената им чистота, необремененото съзнание и безкрайното им любопитство ги водят по пътеката на щастието. Ежедневно се срещам с хора, израснали предимно през 80-те и 90-те, и всички споделят еднаква позитивна емоция от недалечните години. Всеки от нас е чувал носталгичното: „Едно време какво беше…“, „Ех, какво детство имахме…“. Именно затова вярвам, че не трябва да оставяме приятните спомени в миналото, а да ги пренесем в настоящето, за да бъдат продължение в бъдещето. Точно като традициите, предавани от поколение на поколение. Като любима книга, която препрочиташ с времето и всеки път научаваш нещо ново.
Всичко беше много по-различно, но това не е ли естествен процес?
Разбира се, че е нормално и е част от естествения процес и жизнен цикъл на поколенията. Бъди различен, но не и безразличен.
Какво искаш да промениш в децата на 21. век?
Не бих ги променял, бих ги ошлайфал.
Бих ги научил на съпричастност, на повече емпатия, бих им показал колко по-готино е да си искрен и да си на първо място ЧОВЕК, и после всичко друго. Да не се вглъбяват в материалното и да уважават по-големите.
Кое е най-доброто на този век?
Независимо от времето и века, в който живеем, доброто идва от нас самите и бива добавяно към общото благо. Колективна доброта. Затова, колкото повече добро виждаме, толкова повече добро правим и заразяваме другите да продължат добрината. Така ще бъдем част от един Добър Век!
Въпреки че проектът ни е свързан с дистанцирането от технологиите, именно те са най- доброто нещо до момента. Да не забравяме, че до края на този век остават само 79 години. Развитието на технологиите отвори неограничени възможности и ако през 90-те спираше интернетът, щом телефонът звъннеше, то през 21. век имаме възможност да проведем видеовръзка с роднините и приятелите си на другия край на света само с едно докосване.
Коя е любимата ти игра?
Реална или компютърна? Реална – стражари и апаши (от детските години), Counter-Strike & GTA – от компютърните.
Ако можеше да върнеш нещо от старите времена, то щеше да е…?
Сладоледите „Делта“ с играчка! И служебния интернет.
Лафът на 90-те беше…?
„Само още 10мин (независимо дали за игра навън или на шефчето в компютърния клуб)“
„ който си го вика, на себе си го вика, тик-тик-тик – ти си цял бик!“, „Спукано гърнето, млякото течеее“,
„Здрасти, здрасти, дай пари за пасти, няма да ти дам, щот’ си хулиган!“, „Слаб т’йе тунинга“.
