Автор: Галя Давидова
Днес вдъхваме от деня и разговаряме с младата поетеса и писателка – Мария Куманова. В свят, в който думите често се губят в шума на ежедневието, срещата с човек, който ги подбира с внимание и чувство, е истинско вдъхновение. Мария Куманова – млада поетеса и писателка с ясен глас и силно присъствие на съвременната литературна сцена – ни кани в своя свят на думи, емоции и смисъл.
Привет, Мария! Когато утрото почука на вратата, с какво четиво обичаш да му отговориш?
Четенето при мен е по-скоро вечерно занимание, но се сещам за стихотворението на Екатерина Йосифова:
ЧЕТЯЩИЯТ
стихотворение
сутрин
в леглото
около десет минути
става,
справя се с
каквото трябва, излиза
и добре понася другите часове.
Спомняш ли си коя беше първата книга, която обикна истински? Вероятно ще те затрудня с този въпрос, но изпитвам любопитство да чуя отговора му.
Както при много хора от моето поколение, поредицата за Хари Потър беше това, което ме накара да заобичам четенето извън списъка със задължителни книги за лятото. Иначе си нося сантимент към книгите, които препрочитах през дългите лета у баба в Пловдив – „Необикновените приключения на Карик и Валя“, „Вълшебникът Хотабич“ и „Незнайко в Слънчевия град“. Пипи и Алиса също, разбира се.
А кой е твоят сакрален автор?
Не бих го описала като сакрален, но съм от die hard феновете на Мишел Уелбек.
Със стихосбирката си „inclavo“ ли постави началото на цялостното си поетично проявление? Това ли бе изконната ти творческа рожба — съкровено творение, излязло от дълбините на душата ти и призвано да те представи пред света?
„inclavo“ излезе през 2018 г., но дори не беше първият ми завършен ръкопис. Поетичните ми опити започнаха около десетилетие по-рано. За мен „inclavo“ беше необходимото начало, но мисля, че открих гласа си малко по-късно, с „Тилда“ (2023). Или пък още предстои да го откривам.
Какво означаваше за теб тогава тази книга и как се промени твоят поглед към нея с течение на времето?
Дълги години ми беше мечта да издам своя поетична книга и я мислех като нещо, което ще остане закотвено във времето, заключено като времева капсула. Впоследствие разбрах, че с почти всяка книга е донякъде така. От днешна гледна точка гледам към нея и към присъщите ѝ амплитуди на младостта със симпатия и се радвам, че хората обикновено стават по-крехки с годините, а не обратното.
През 2017 г. печелиш конкурс за ръкопис на дебютна книга на издателства „АРС“ и „Scribens“. Изпита ли чувство на лично удовлетворение от този успех или напротив – беше ли това стимул да погледнеш към нови висоти и предизвикателства в поезията си?
Този конкурс беше радост за мен, защото най-накрая беше възможност да представя „inclavo“ пред света. Когато това стана, не планирах как ще продължи поетичното ми пътуване, но то е като всяко друго – понякога със забавяния и необходими завои, зад които се разкриват следващите погледи към хоризонта.
В един от стиховете ти – „Отпечатък да мълчи“ от втората ти книга „Тилда“ – като че ли има желание да напуснеш собственото си тяло, да забравиш спомените, да заличиш присъствието си, за да се завърнеш пречистена, променена. Това ли е според теб същността на поезията – да бъде пространство за вътрешен катарзис и трансформация?
През годините съм говорила с много познати поети за подхода им към писането и при всеки е доста индивидуално, но да е пространство за вътрешна трансформация със сигурност е една от функциите, които изпълнява поезията в моя живот.
В този контекст, заема ли поезията в живота ти подобна роля – нещо жизнено необходимо?
Поезията е основното ми изразно средство към момента. Не е жизнено необходима, но я използвам като начин на преработване. Освен това мисля, че голямото удовлетворение в живота ни не идва толкова от все по-голямото потребяване на блага, изкуство, ресурси, а от допринасянето с нещо, което създаваме.
Кое те боли най-много, когато пишеш – и кое ти носи утеха?
Ако ме боли, докато пиша, знам, че съм на правилното място. Няма нещо страшно или финално в това. Утеха ми носи подреждането на парчетата, когато погледна назад.
Поезията и музиката са неразривни части от човешкото битие – а в света на поета те присъстват в сърцевината на самото творение. Разкажи ни как се роди и моделира плейлистът към „Тилда“. Каква музика съпътстваше написването на стиховете и как тя разговаря с думите ти?
И двете ми книги „Тилда“ и „Кръв и мляко“ (2025) имат съпътстващи плейлисти. В тях съм събрала както преки и косвени музикални влияния, така и някои фонове, на които са писани част от текстовете. Държа плейлистите да не са ключ за вникването в книгите, да не са необходима патерица за разбирането на текстовете, а само бонус към цялостното изживяване. Това е и причината тези плейлисти да стигат предимно до хора, които са с мен и в меломанията освен в поезията, затова ти благодаря за интереса към тях!
Понякога експериментирам с писане на фона на музика. Обикновено се обръщам към електронна музика, без много вокали. Пускам парчето на repeat и текстът, който пиша, някак се присламчва към звученето му. Сравнително медитативен процес е, като напипване на пулсации. В тези плейлисти включвам и парчета, към които има препратки в някои от текстовете. Препратките не са самоцелни, нито са ограничени само до музиката.
Както добре знаем, визията на книгите ти е продължение на самата поезия – тя е поглед навътре, отразен навън. Кой се грижи за това визуално усещане? И изобщо – с кои фигури обичаш да работиш в творческия процес около издаването на едно твое произведение?
За художествената част при дебютната ми „inclavo“ и третата „Кръв и мляко“ отговорна беше Антонина Георгиева. С нея сме работили и по музикалната серия Scribens Acoustic, която засега включва „аз | Остава“, „Остава – думите“ и „Приказката P.I.F.“. Корицата на дебюта ми в поезията „inclavo“ беше и нейният дебют като художник на корица. Всеки път се възхищавам на вниманието ѝ към детайла, работната ѝ етика и как е склонна да отиде дори да се кара в печатницата, ако при отпечатването е имало разминавания с нейния проект. За корицата на „Кръв и мляко“ работихме по следния начин: ръкописът вече беше при нея от няколко месеца и в един момент тя ме уведоми, че ще имам зелено кадифе на корицата. Това беше. Не съм от авторите, които тръгват с каквато и да е концепция за корица и предпочитам да не се меся в работата на дизайнера.
Автор на корицата на „Тилда“ пък е Анна Лазарова, която с две думи ме нави на корицата да има гарван. Бяха следните: първо, гарванът е много умна птица, второ, в северната митология на раменете на Один са два гарвана – Хугин и Мунин, мисълта и паметта му. А в книгата има стихотворение Bird 1 по парчето на Underworld.
Удоволствието при работата и с Антонина Георгиева, и с Анна Лазарова, е че и двете са поетеси, които умеят да вникнат в текстовете и да извлекат онези елементи, които им правят впечатление. А освен идея за корица, мога да разчитам на тях да ми дадат и обратна връзка за самата книга, тъй като на толкова ранен етап от процеса обикновено читателите на книгата са все още едва трима-четирима души и всяко мнение е ценно.
Редактори на първата ми книга бяха Нинко Кирилов и Георги Гаврилов. За „Тилда“ се включи Стефан Иванов, а за „Кръв и мляко“ отново работихме заедно с Нинко Кирилов. Работата с всеки един от тях носи своите предизвикателства, но винаги е била лека и вдъхновяваща. Всички те са хора, на които се възхищавам не само като поети и се радвам, че съм имала късмета да работим заедно. Издателството, което застава зад всичките ми книги дотук, е Scribens.
Правилно ли съм доловила символиката, криеща се зад заглавието на третата ти книга „Кръв и мляко“: кръвта като жизненоважен елемент за функционирането на тялото, а млякото – първата глътка нежност, с която животът ни приютява?
Най-базовата ми концепция за книгата е, че кръвта е раната, а млякото – градежът. Едното неизбежно следва другото. Така са озаглавени и двете ѝ части. Извън това имам щастието да срещам много различни тълкувания като твоето, които също намират своята почва.
Отново насочваме поглед към плейлиста, този път съпътстващ „Кръв и мляко“. В него често звучат групи като Underworld, Ostava, Blur — очевидно тяхното влияние върху твоята душа е дълбоко и всепоглъщащо. Как тези музикални светове се вписват в атмосферата и посланията на книгата?
Underworld за мен са огромна музикална любов, която открих именно покрай приятелството ни с Остава. Мисля, че с текстовете си успяват да щрихират, без да дават нито лесни решения, нито крайни отговори. Поетичните ми опити според мен вървят в същата линия. Много хора смятат, че да разчиташ на въображението на читателя е вид измъкване, но за мен това е проява на центрираност – достатъчно свободен си, за да не държиш текстовете ти да бъдат разбрани по един фиксиран начин. В по-широк смисъл намирам паралели между ритмичността на електронната музика и ритъма на едно стихотворение, защо не и на самия живот?
Остава са от групите, с които съм израснала и за които със сигурност 16-годишното ми аз не си е представяло, че един ден ще участвам в създаването на биографичната им книга, че ще станем приятели и ще внесат толкова богатство в музикалните ми и житейските ми хоризонти. Имах дори честта да участвам в клипа на техния сингъл Тест. Беше истински подарък, че докато растяхме, поколението ми имаше възможността да слуша хубава нова българска музика с красиви текстове, да ходи на концерти на любимите си български групи и да знае всяка песен. Мисля, че това изгражда вкус, и вярвам, че е много важно човек да бъде „фен“ на нещо смислено докато расте, а и след това.
Blur са банда, която принципно е извън моя личен топ 10, но албумът Think Tank някак се преплете в книгата. След първия път, когато го слушах в цялост, просто започнах да слушам Jets на рипийт. Споделих на приятелка, че явно не съм първа младост, щом преслушвам албум и най-много ме хваща джаз парчето. Тя отвърна: „Първа младост сме. Просто са се случили неща“. Запазих си и това за книгата.
Като споменахме група Остава, не можем да пропуснем и въпроса – какво преживяване беше за теб създаването на „аз | Остава“? Книга-шедьовър, която говори, гали, шляе се, пънкарства и се смее. Какво означаваше за теб този проект и как би описала съвместната работа с екипа, който я направи реалност?
С какви думи я описваш само! Книгата беше първа за екипа на музикалната линия на издателство Scribens, Scibens Acoustic, чието ядро сме аз, Георги Гаврилов, Наталия Иванова и Антонина Георгиева, а периферията остава гъвкава. Нямахме точна идея какво правим, но имахме много ентусиазъм. Остава, на които сме фенове от ученическите си години, ни гласуваха огромно доверие и мисля, че всички останахме доволни от резултата. За мен това беше висока летва и начало на много нови хоризонти. Проектът ме научи на доста неща в професионален план и ми донесе куп нови, любими и ценни хора в живота.
Задава ли се на хоризонта нова посока на развитие или хоби, към което отправяш поглед? Нещо, което те вдъхновява извън поезията?
От няколко години си мечтая да пускам музика, но познанията ми не са фокусирани в един жанр и затова винаги съм се чудела къде бих паснала, освен че няколко двойки са ми обещали да пускам музика на бъдещите им сватби:)
Обаче животът ми изпраща хора, които да сбъднат мечтите ми. Наскоро Георги Гаврилов ме покани да бъда част от музикалното оформление на най-голямото поетично-музикално събитие на издателство Scribens досега, което се проведе на 1 юли 2025 г. в Кино Кабана и събрахме близо 200 души. Концепцията беше „Късен Джулай“ и бях подготвила плейлист със сайкъделик 60-арски рок, който се прие доста добре. А тъй като с теб от години си говорим да направим музикално събитие заедно, съм изключително развълнувана, че скоро предстои първият ни съвместен опит, отново в Кино Кабана. 15-и август е един от най-светлите дни в годината за мен и се надявам събитието да му отговори.
Ако можеше да бъдеш част от филмова лента – сценаристът, режисьорът или самата лента, която носи историята – коя роля би избрала и защо?
Доколкото се познавам, най-вероятно бих била помощник на режисьора в сянка, който меко взима задкулисни решения, контролира повечето детайли и насочва процесите.
