Днес Ви представяме една истинска икона на българската джаз – и попмузика. Силна и борбена личност, от чийто житейски опит има какво да научим. Наградите и отличията, които е получила, са неизброими. Над 40 години на сцената и неугасващата любов на публиката към нея. Какво ни сподели тази невероятна дама и защо вижда вдъхновението в очите на хората, разберете сами. За нас е удоволствие да Ви срещнем с Камелия Тодорова.
Здравейте! Да Ви върна назад във времето – разкажете ни какво беше да пееш попмузика в България през 80-те?
Здравейте! Никак не беше лесно. Аз започнах да пея още в края на 1978 година. Още повече че започнах да пея на английски, а тогава това беше забранено. Имаше процентно разпределение на езиковите изпълнения. На западен език можеше да бъде само 10% от репертоара на един изпълнител. Моят беше 90% английски и 10% български, просто защото още нямах свой собствен репертоар. Започнах да работя със Сашо Бръзицов през 1979-а, след като се представих на джазфестивала в София. Тогава и осъществих контакти с Вили Казасян, Людмил Георгиев и други известни музиканти. Взимах уроци при майката на Сашо Бръзицов – Катя Спиридонова. Оказа се, че докато ме е слушал как се разпявам, на Сашо му е дошла музата да напише песен за мен. Така започна да се създава и репертоарът ми на български. През 1980-а се явих на „Златният Орфей“ с песента „Стая на релси“ както и песента от кабаре – „Maybe this time“ .Спечелих 2-ра редовна награда и специалната награда Златен Орфей. Получавала съм награди и на фестивали в Люблин (1979 г.), Бомбай (1980 г.), Варшава (1980 г.), Братислава (1981 г.) и Дрезден (1982 г.). Нямах очакванията за такъв триумф. Имах късмета, че по това време започнаха снимките на филма „Търновската царица“. Всичко това ми даде огромен творчески тласък и увереност.
Какъв беше музикалният бизнес тогава?
Всяко едно нещо, което се случваше в онези години, сме си го набавяли с много търпение, труд и контакти. Обществото живееше в нещо като комуна. Имаше малко места, където можеше да се събираме. Това създаваше топлина в нашите взаимоотношения. Просто се изграждаха директно приятелства между колегите. Сега това го няма. Хората не се срещат по този начин. Те комуникират основно електронно. Нямате идея какво означаваше един купон тогава и колко много човек се обогатяваше от тези срещи и информацията, която получаваше от уста на уста. Друго е да усетиш душата и очите на човека отсреща. Животът беше друг… Борбата беше различна. Не казвам, че е било лесно. Напротив!… Но тогава имаше музикален бизнес. Имаше, защото кръгът беше затворен. Имаше къде да се маркетингира и продава. Имаше много фестивали, турнета в чужбина и в цяла България. Сега не е така. Сега всичко е изкуствено създадено и е доста трудно. Всеки поединично се спасява както може, което няма същите резултати. Живеем в ерата, в която концертите и турнетата са най-важни. Най-добре се продава артистът по този начин, поне на Запад. В България това е трудно, понеже няма такава агенция, която да се занимава с българските артисти. Има две, така да се каже, продуцентски къщи, които се занимават с изпълнители от риалити шоута.
Знаем, че сте подписали договор с „Върджин рекърдс“, Великобритания. Как започна всичко?
Заминах за чужбина през Гърция, оттам отидох в Италия, след известен период се преместихме в Белгия, след това в Англия, където и направих контакт с няколко лейбъла. Направих едно демо и се върнах обратно в Белгия с идеята да емигрирам в Германия. Голяма въртележка… Бях бременна в седмия месец и исках да родя децата си на спокойствие. Знаех, че очаквам две, но не знаех, че ще са момичета… Пътуванията до Англия в крайна сметка се оказаха ползотворни, защото подписах договор с „Върджин рекърдс“ и впоследствие издадох първия си сингъл – „Bursting at the Seams“, в който участие взе и барабанистът на „Куийн“ – Роджър Тейлър. Това се случи през 1985-а.
Колко време бяхте извън България?
9 години и половина.
Какви бяха тези почти 10 години далеч от родината? Тежко ли Ви беше?
Не! Аз съм човек, който е свикнал и обича да пътува. Нагаждам се според мястото, на което съм. За мен моят дом е там, където имам работа. И ако това трябваше да е Африка, щях да съм там.
След това се връщате обратно в България и рестартирате кариерата си. Добре ли Ви прие българската публика?
Не! Не ме прие добре. По повод връщането ми моят съпруг реши, че трябва да снимаме клип в зала 1 на НДК. Имаше реклама за събитието, но на хората не се обясни точно какво ще се случи. Всички мислеха, че това ще бъде безплатен концерт. Дошлите в залата бяха много разочаровани… Също така трябваше да дам интервю на Кеворк Кеворкян за „Всяка неделя“… От десет години, прекарани в немско- и англоговоряща среда, без нито един българин около мен, трябваше да мина на родния си език, което ми беше изключително трудно… Аз буквално мислех и сънувах на друг език… Обвиниха ме, че съм говорила със силен акцент по време на интервюто…
От тези две неща се създаде един голям вакуум и обвинение в това, че съм си забравила езика и съм си вирнала носа… Нищо от това не беше вярно!
Как успяхте да си стъпите на краката, да развиете кариерата си и да се задържите на сцената?
Постепенно, с много търпение и любов към това, което правя. Започнах от клубовете. В началото не ми даваха много да пея. В рокклубовете ми казваха, че съм джазпевица и мястото ми не е при тях, а в джазклубовете – обратното… Лека-полека поднових работата си върху моите си, български песни, натрупах репертоар и нещата се задвижиха. Започнах да правя и джазпрограми. През 1994-а излезе първият ми албум След две души в една и казваше – „Настроение“ . През 1996-а продуцирахме албумът „Привличане“, аранжиран от Константин Цеков и с участието на музикантите от ФСБ. Така, стъпка по стъпка, се утвърдих отново като артист и изпълнител.
Снимали сте се и във филми, разкажете ни и за този Ваш талант?
Когато бях малка, мечтаех да бъда киноактриса. Много обичах киното. Баща ми ме водеше много често. Навремето до БИАД имаше един киносалон, в който се прожектираха неми филми. Изгледала съм всичко – от Чарли Чаплин, до Бунюел, през цялата френска, английска и немска кинематография. Казваха ми, че съм красиво дете. Живеех постоянно между огледала. Обичах да се оглеждам и да си измислям етюди сама. Измислях ги дори когато ходехме в парка с родителите ми. Те бяха моята първа публика… Така си живеех… Така, и на 14 години, започнах да играя в епизодични роли. Докато през 1979-а не участвах в музикалния конкурс за млади джазпевци в Люблин, Полша. Там спечелих 2-ра награда и специалната награда на името на Дюк Елингтън. Като се прибрах в България, Кеворк Кеворкян ме покани на интервю за първи път. Там ме забеляза режисьорът Янко Янков и ме извика на проби в киноцентъра. След месец ми казаха, че съм одобрена. Впоследствие имах шанса да изиграя няколко главни роли във важни за киното ни филми като: „Търновската царица“, „Бон шанс, инспекторе“, „Прилив на нежност“, и други.
Коя е най-любимата Ви роля?
Във всичките намирам нещо любимо. Въпросът е, че първата голяма роля оставя най-голям отпечатък. Тя е като първата любов! Така че ще кажа: „Търновската царица“.
Направихте 40 години на сцената, как ще го отбележите?
Да, наистина, но няма да ги празнувам, защото съм суеверна. Ще изчакам още малко и ще отбележа 45 години на сцена.
Какво ново предстои?
Записах два нови сингъла, които очаквам да излязат в края на януари и началото на февруари. Като за начало, си направих нова прическа. (смее се) Сега е моментът, в който идва време за равносметката – какво сме свършили през годината и какво предстои да направим.
И каква е равносметката ?
Годината беше хубава и ползотворна. Имаше прекрасни емоции в личен план – дъщеря ми Рейчъл се омъжи. Mъжът на нейното сърце е Dj Kink, изключително талантлив и магнетичен младеж. Спокойно мога да кажа, че е артист и звезда от световна величина. С него и Рейчъл работихме заедно по аранжимента на последната ми продукция. Искаше ми се да направим нещо с малко по-модерно, електронно звучене. Получи се. Това не означава, че се отказвам от джаза. Той си е класика! Старая се да съм винаги модерна, но младите имат новите си идоли, затова е важно да запазя такива аранжименти и такъв репертоар, който да е като вечен evergreen. (смее се)
Искам да знам, че съм оставила нещо хубаво на поколенията!
Къде можем да Ви видим този месец?
Предстои ми новогодишен концерт на 28 декември от 19,00 часа в зала „България“. Ще представя песните, които съм направила през всичките тези години. Концертът ще е с участието на национален хор „Светослав Обретенов“ и Софийската филхармония, под диригентството на Слави Димитров. Специални гости ще бъдат Орлин Горанов и Васил Петров. Ще се радвам да се видим там.
Автор: Мариана Станчева
Снимки: Списание „Amica“ и Петър Вълчев
