Тя е един от най-известните режисьори у нас. Нейните филми докосват силно, дълбоко и истински публиката.Филмът ѝ „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, който разказва за войната в Босна и последствията от тази война върху обикновените хора, бе излъчен в Дома на киното, а днес на гости ни е тя – Иглика Трифонова, и разговаряме за първата ѝ среща с голямото кино, за жените режисьори и за важните житейски уроци, залегнали във филмите ѝ.
Здравей, Иглика! Къде те намираме?
В София. В дома ми. Вторачена в новинарските канали, за да следя ужасяващата война в УКРАЙНА… като милиони други хора.
Как би се описала, ако пред теб стои малко дете, на което трябва да се представиш?
Ако пред мен е дете до пет години, бих казала: „Аз съм Иглика и съм баба на Христина“. Имам внучка на пет години и тя е огромно нещо в живота ми.
Ако детето е на около осем години, вероятно бих казала: „Аз съм Иглика и работя в една фабрика, където се правят мечтите“. Детето сигурно ще ме попита каква е тази фабрика, и аз ще му разказвам за киното.
А ако детето е по-голямо, точно сега ми е трудно да отговоря. Снощи в Дома на киното беше прожекцията на моя филм „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“. Той разказва за войната в Босна и последствията от тази война върху „малкия човек“, върху обикновените хора. Филм, който не е лек, филм, изискващ интензивно съучастие от публиката. В залата имаше две момчета, близнаци, които ми се струваха 9-10-годишни. След прожекцията имахме разговор с публиката и едно от момчетата ме попита: „Когато правихте филма, какво искахте ние, публиката, да изпитваме, когато го гледаме?“ Рядко ми е задаван по-искрен, по-интимен и по-съществен въпрос. Вече извън залата продължихме разговора си. Момчетата се оказаха на дванайсет години. Изумяващо интелигентни и любопитни. На въпроса на продуцента на филма Росица Вълканова: „Кажете честно, харесва ли филма?“, едно от момчетата отговори: „Аз преживях катарзис“…
Продължавам да преживявам тази среща и да си представям очите на тези деца /дори не видях целите им лица, поради маските/. Ще ги помня дълго и ще мисля за тях. Докоснахте ме силно, момчета, докоснахте ме така, както в най-смелите си мечти съм искала моят филм да докосне публиката.
Сега дълбоко и истински се моля децата и внуците ни да бъдат защитени, да не научават рано какво значи „катарзис“ и да не им се налага да го преживяват наяве.
Кога киното те срещна за първи път?
Първият филм, който си спомням, със смътните и накъсани спомени на едно 5-6-годишно дете, е полският „Кръстоносци“. Филм по трилогията на Сенкевич, с много въздействащи батални сцени. Родителите ми много искали да го гледат и нямали на кого да ме оставят. Не знаели, че е с продължителност около три часа и много се притеснили за мен, но аз съм отказала да си тръгнем. Години по-късно майка ми разказваше, че е подслушала как съм преразказвала филма на мое приятелче няколко дни след прожекцията и този преразказ е бил горе-долу смислен.
Емоционална среща ли беше, разкажи ни малко повече…
Разбира се, филма аз почти не помня, но винаги ще помня незрялото си и неясно, но силно усещане, че в киносалона се случва нещо изключително, нещо магично…
Вълнуваме се за „София Филм Фест“ 2022, който стартира на 10 март. „Жените в киното“ заемат важна роля в тазгодишното издание на фестивала, а ти си част от тях. Кои са дамите в киното у нас и не само, които са ти дали стимул да твориш?
Отговарям откровено на този въпрос – моите идоли в професията са били предимно мъже, великите филмови майстори, изброявани толкова пъти от мои колеги, от публиката.
Когато аз прохождах в киното, жените режисьори бяха наистина малко. От българското кино искам да отдам почит и дълбоко уважение на Ирина Акташева и Бинка Желязкова. Истински автори. Дълбоки и смели. В съвремието ни се възхищавам на няколко българки, които правят честно и талантливо документално кино – Елдора Трайкова, Малина Петрова, Ана Петкова /която скоро загубихме/. Те ме вдъхновяват.
Филмите на украинката Кира Муратова са ме вълнували дълбоко, карали са ме да мисля и са ми давали куража да вярвам, че е възможно един ден и аз да бъда творец, който се занимава с важните неща в живота.
Какво е да бъдеш жена в тази сериозна роля на режисьор?
Вероятно е точно това, което е да бъдеш мъж режисьор. Задълбочено мислене, упорита работа, способност за продължително бягане… И дай, Боже, да имаш талант.
Кои са темите, които те вълнуват най-активно и които представяш във филмите си?
Филмите ми са много различни. Това казва критиката. Не мисля, че това е въпрос към автор. Темите са първичното, подтикът. Това, до което съм стигнала като материализиране на тези теми и превръщането им във филм, т. е. в живот, това е важно за мен и истинското право да открива какви са темите и дали са значителни е на зрителя. Това е и философията и смисълът на изкуството. И ако зрителят не ги открие, би било жалко да ги съобщавам.
Промени ли се гледната ти точка за киното с годините и как?
Важен, труден въпрос. Със сигурност, ако на човек е дадено да се развива, той се развива и променя. През годините натрупвам опитност, но с нея идва рутината. Страх ме е от рутината. Страх ме е да не замъгли възприятията ми. В техническо отношение и като професионализъм, като начин на разказване, киното се развива страшно бързо. Старая се да съм максимално отворена към това. В същото време дисциплинирано и старателно се грижа да запазя онова в себе си, което смятам за съществено и което си струва да споделям във филмите си. Тази двойственост е истинска битка. Но си струва.
И не на последно място – за кое се вълнуваш най-много в програмата на „София Филм Фест“ 2022?
„София Филм Фест“ е важно събитие. Моят професионален път е тясно свързан с този фестивал. Признателна съм. Признателна съм и като зрител, защото тук гледам доброто световно кино. Знам, че ще има яки филми. Знам, че ще ги открия, ще ме вълнуват. Този път силно се надявам филмите да ми донесат и кураж. Кураж срещу това грозно и невъзможно за проумяване нещо, което е войната в Украйна.
Фотограф: Кайя Христова
