Една истинска история превърната във филм – „Майка“. Срещаме се със Зорница София, която ни разказва повече за пътя и препятствията, които е преживяла, за да заснеме този проект.Тя споделя за истинските истории и герои в “Майка” и за това как той се е превърнал в нейна мисия.
Вдъхновяващата история става част от видеотеката на А1.
Прочетете повече за него в интервю.
Здравей! Радвам се, че имам възможността да разговаряме за филма „Майка“. Искам да започна с въпроса: Какво или кой те вдъхнови да заснемеш именно тази история?
Преодоляването на непреодолимото, израстването извън обичайните пропорции, намирането на нови пътища, за които още няма карта, такива работи много ме вдъхновяват. Героинята на филма, както и прототипа й, моята приятелка Елена Панайотова, трансформират една травма, позната на много хора, в триумф търсейки, падайки, ставайки, безотказно и раздавайки се, творейки искрено и без резервен план.
Как срещна Елена Панайотова? Какво си казахте, когато се видяхте? Каква беше нейната реакция, когато разбра, че искаш да заснемеш филм по нейната история?
С Елена се познаваме от десетки години, така че не мога да се сетя как сме се срещнали първо. Когато решихме с Меги Димова да опитаме да драматизираме нейната история я заведох на едно непретенциозно заведение в тогавашния ми квартал до Дом на Киното и просто й го казах. Помня, че тя много се смя. Като цяло тя се смее много повече от „тогава“, наблюдавам, че много се намери с цялата тази нейна мисионерска дейност, която я определи и като човек, и като творец. Мисля си, че се съгласи без да вярва, че нещо ще излезе от това. Беше изненадана в процеса нататък, но много ми съдействаше винаги, когато я молех за помощ. В самото начало прекара цял следобед, 6 часа, на терасата ми с мен и Меги, където я интервюирахме и записахме всичко, изписахме цяла тетрадка. От там си извадихме нещата, които да влезнат в сценария. В производствения процес когато решихме да ползваме костюмите и маските правени от нея и екипите й през годините – за повече автентичност, тя се съгласи да ги предостави, ако за тях се грижи нейната сътрудничка актрисата Стела Кръстева. Когато Стела се разболя от Ковид, на терена в Широка лъка я замести самата Елена. И така „случайно“ и неусетно стигнахме до нейното интервю, което участва във филма, но първоначално беше предвидено за видео „зад кадър“. На международната премиера във Варшава, тя беше посрещната първо от възхитени нейни фенове, преди още да гледа филма, а шефката на хотела Мериът й предостави ВИП пас за бизнес лаунж-а. На първото и второто гледане, Елена ми сподели че са минали като сън и в спомени, и чак на третия път го е видяла и осъзнала и ми благодари с едно писмо, което си пазя като награда.
Била ли си в Африка и Кибера преди това, където е заснета част от филма и как ви приеха там?
Два пъти ходихме в Кения – първо за проучване и после за организацията на снимките. Проучването промени самия сценарий драстично – буквално пренаписахме африканската част. Персонажите от африканската част имат реални прототипи, които срещнах там, като Мат и Мили, а някои от случките са всъщност неща които се случиха на мен, като кръщаването на бебе Кристофър. Фундаментално важен беше и изборът на сървиз компания – такава, която не просто е снимала в Кибера, но прави редовно дарения на общността – със снимките на всеки филм там. Това отваря и врати, и сърца, а този филм не може да се заснеме по друг начин.
Изборът на актьорски състав е интересен. Защо избра точно Дария Симеонова за главната роля?
Дария не е просто много добра актриса, тя е и много специален човек, истински воин. Много характер се изискваше в допълнение към актьорските качества и това го усетих много силно първо в снимките с децата в Широка лъка. Много често те бягаха, лигавеха се, докато тя плаче в някоя сцена, но Дария не просто не изгубваше присъствие на духа, а им помагаше и никога, просто никога не излезе от образ. Тя се сля с персонажа си още в 6 месечните ни репетиции и от първия снимачен ден до финала беше Елена и ставаше Дария само когато вечер танцувахме за да дойдем на себе си.
Ако децата от Широка лъка са истински, това означава ли, че децата от Африка също са реални с техните си истории или са актьори?
Да и децата в Африка са реални деца от гетото и участват като себе си, със своите мечти и автентично поведение. „Гигантският слалом“ за нас, авторите, и за Дария, беше да вкараме колкото може повече от автентичността им, и от средата, като я вплетем в драматургията.
Някои от сцените и историите във филма са шокиращи. Те реални ли са? Как се почувства, когато ги чу за пръв път? Не беше ли трудно да разкажеш такива тежки житейски събития?
Шокиращите неща ме шокират, разбира се. Преди да реша да ги включа в драматургията обаче, интервюирах местни доктори за да съм сигурна, че не са измислица. Това са трудни интервюта, интелигентните хора ги е срам от тези факти и не е лесно, тези разговори отнемат часове и после искрено искаш да ги забравиш.
Къде те посрещнаха най-топло?
Сега се връщам от Япония, където филма се прожектира три месеца в 4 града. Премиерата ни беше sold out дни преди прожекцията, интереса беше много голям. Всяко ново място е с нов нюанс, но общото са сълзите на хората и благодарността. Най-силно мисля, че беше в Индия. В България срещите ни с публики често продължават повече от час след двучасовия филм, а в българските общности в чужбина – често до полунощ. Не помня толкова голям интерес за никой свой предишен филм.
Децата, които участват във филма, гледаха ли го? Каква беше тяхната реакция
Малките Зюмбюл и Барие поканихме на първата ни премиера на фестивала „Златна Роза“ във Варна и това се превърна в поредица от сбъднати мечти. И техни и мои. За пръв път видяха морето, в делфинариума мислеха делфините за играчки, директорката на Дома им беше купила първите собствени роклички и най-вече – за пръв път гледаха филм на кино. Пълната зала във фестивалния комплекс, лицата им на 20 метра екран, аплодиращата ги на крака публика на финала, поклоните им на сцената – тези спомени се надявам да се отразят на бъдещите им избори и живот. А самият филм, въпреки че не е детски, те гледаха на ръба на столовете си, без да помръднат.
Беше ли това за теб мисия? Какво е посланието на филма?
Този филм не само за мен се превърна в мисия. Няма как по друг начин да се снима точно тази история, особено след като решихме с Крум Родругес, оператора на филма да снимаме реални деца в риск. Това исизква много общуване с тях и извън снимачния процес. И това продължава.
Имаше вариант „Майка“ да бъде българското предложение за Оскар в категорията за чуждоезичен филм. Как прие всичко, което се случи тогава?
Тежко ми беше, особено защото нямаше как да го премонтирам за толкова кратко време, за да изпълня условието на Академията за езиците, докато моята собствена майка беше в болница, а аз с нея за да й помагам там. Но не гледам назад, няма полза от това. Филмът е валиден за участие и тази година, защото преместихме разпространението му в България за 2023, съкратихме английските сцени и ще го предложим на българската комисия отново, когато му дойде времето.
Не на последно място, забелязвам, че получаваш подкрепа за разпространението на филма, така че да достигне до повече хора, като вече може да се гледа и във видеотеката на А1. Как се чувстваш относно тази подкрепа?
Навсякъде където ходим с филма по света, зрителите споделят, че искат този филм да се гледа от много хора. Споделят, че ги заразява с желание да творят добро. Носи някаква вяра, че всеки може да промени света за по-добро. Въпреки, че по жанр се води драма, явно оставя в хората позитивни емоции и желание да творят. Затова приемам всяка една помощ за по-широко разпространение с голяма благодарност.
Във филма се казава, че – “когато отидеш в Африка, Африка трябва да дойде също в теб, и това иска време, но като дойде, Африка остава в теб – като инфекция“. Ще се върнеш ли в Кибера?
Ще се върна в Кибера за представянето на филма „Майка“ в Кения, което се надявам, да започне тази есен именно от Кибера! Мечая си да предадем наградата от Златна Роза за децата във филма лично на малките ни артисти от гетото. Това ще е още една сбъдната мечта.
