Днес те срещаме с Николай Йорданов. Той е млад, а вече е писател, който вълнува сърцата. За вкусното в живота, за историите, които се запомнят, и за романа му „Не казвай на мама“ научи повече от следните редове…
Здравей, Ники! Разкажи ни малко повече за себе си…
Роден съм във Варна, но вече 23 години живея в София. Дойдох да уча в НАТФИЗ в най-тежките времена, поживях с по левче на ден известно време и си представях, че ще се занимавам с театрални постановки. Театърът още не ми се е случил, но участвах в създаването на над 40 тв предавания, един сериал, два документални филма и две книги, но се надявам да станат много повече.
Какво е да бъдеш „различен“?
Не се чувствам различен, затова ще отговоря какво е различието по принцип. То е вкусното в живота. Колоритът в сивото. Излизането от контура. Аз имам слабост към тези, които биват отхвърляни от тълпата, към хората, които не се вписват в общоприетото. Различието е ценност. Не бива да забравяме това. Нека си представим свят, в който всички са еднакви. Би бил ужасяващо отегчителен. И безсмислен.
Как се роди идеята за книгата ти „Не казвай на мама“?
Мислил съм си по повод на книгите, че те се случват, когато имат нужда да бъдат написани. Съществуват някъде там, Отвъд, и търсят своя изразител. Тази книга ме намери – не знам как. Просто дойде като мъглява идея, настани се в ума ми и след седем години дойде моментът да бъде завършена и споделена. И вярвам, че от нея има смисъл не само като литературен опит.
Сподели ни един кратък любим откъс от романа…
„Искате да знаете, нали? Искате да разберете как умрях, това ви е по-интересно от историята как живях.
Трябва да ви успокоя, че смъртта далеч не е така страшна, както повечето от вас мислят. Не е и толкова красива. Рядко е героична, поетична или тържествена. Не, мирише на изпражнения, на ужас, понякога на облекчение и винаги на прозрение. Отговорите на всички въпроси се избистрят с невероятна бързина, но заедно с тях идва и простичкото знание, че тези въпроси са били напълно безсмислени.
Не усетих болка от камъка, който с настървение се удря отново и отново в главата ми и разбива черепа ми, превръщайки го в разпилян пъзел, който няма как да бъде сглобен. Нямах време за болката. Що се отнася до ония мръсни, отвратителни подробности, за които споменах по-горе, имах късмета да бъдат бързо измити от дъжда. Но съм сигурен, че независимо от това вонята още дълго се е утаявала в душите на моите убийци.
Все пак те бяха моето семейство.“
Виждаш ли промяната?
Да, и тя е неизбежна, носена от новите поколения, лишени от предразсъдъците на предишните. Въпросът е колко още съдби ще унищожим като общество, преди да осмислим простичката истина – че не сме в позицията да бъдем съдници и да осакатяваме тези, които са по-различни от мнозинството.
Какво е Любов?
Чувството, заради което си готов да дадеш всичко, без да очакваш нищичко в замяна.
Има ли нещо, което не си казал на майка си?
Е, разбира се, много неща. Споделянето на всичко с родителите след определена възраст ми се струва нездраво. За съжаление тя не доживя до прочете тази книга. Но понякога си говорим насън.
Как минава един твой ден?
Аз се радвам на изключително разнообразно ежедневие според проекта, по който работя в момента. Понякога работя по 12 или даже 16 часа, понякога просто се излежавам с книга или гледам сериали. Обичам да се разхождам, изминавайки километри в самота. Напоследък ми харесва да ходя на фитнес. Откак намалих ангажиментите в телевизията, прекарвам много повече време с приятели. И така минават дните – твърде бързо.
За какво мечтаеш?
Пише ми се. Пишат ми се книги, пиеси, сценарии. Мечтая да имам възможност за това. А ако има кой да ги чете, ще съм истински щастлив.
Автор: Цветана Бонева
Фотограф: Джийсън Брад Люис и Стефан Василев
