Димо Алексиев е от тези актьори, на които можем да се възхищаваме безкрайно. Добър и отдаден на работата си, мечтател и малко странник. Странник, защото е от тези, които стоят в сянка и можеш да ги видиш само когато работят. Не говори много, но когато говори, можеш да останеш изненадан. Харесваме го такъв, защото в него има нещо специално…

Здравей! За какво мечтаеше, когато беше малък?
Като малък мечтаех да стана ветеринар. Лятото прекарвах при баба и дядо в Кнежа и… три декара свободно време. Животни, досадно плевене на бурени, прашки, чупене на бутилки, риболов, улица, покрита с пепел и бели камъни, къпане със слънчева вода. По това време мечтите ми не излизаха много от онзи двор, най-много – за сладолед с колелото, и обратно. Качен на ореха, исках да имам много животни и да мога да се грижа за тях.
Липсва ли ти това безгрижно време? Децата от нашето време не знаят какво е това…
Това беше време на думата. Разбирате се и се чакате на определеното място. И чакаш… живо общуване. Имаше голям чар в това време, като да получиш писмо, да пратиш картичка с баналности, която да пътува две седмици. Това отмина. Сега думата се размекна и изгуби от стойността и смисъла си, сега всички сме приятели в мрежите, и много се обичаме и лайкваме, и все така на никого не му пука наистина. Липсва ми положителната настройка на хората от онова време, интелектуалният им багаж и възпитанието им ми липсват.
На колко години беше, когато се качи за първи път на сцена? Какво беше чувството?
Доста късно се качих на сцена. Преди това дълго се готвих на земята. В училище един ден мина Роман – голям, усмихнат човек. Събираха актьорска група за едно читалище в „Младост 2“, което няма сцена, повече прилича на малък гимнастически салон. На това място за първи път „се заразих“ с тази идея. В НАТФИЗ разбрах, че сцената е много специално място, езически свещено. На него се случват понякога магии.

Театърът или киното е твоята страст?
Страст не бих казал. Обичам много театъра, но това е мимолетно изкуство. Скъпо хоби и неблагодарна работа. Представлението свършва и всички 30% още докато се приберат, и са останали на нула. На следващото представление обаче като актьор може да опиташ нещо друго, да се появи нов смисъл.
Влюбен съм в киното. Проблемът е, че там пък всичко остава. Това, което си разбирал тогава – това е. И разбиранията на монтажа, и режисьорът са това, и така…
Има ли роля, която да ти е било трудно да изиграеш?
Калигула. Това беше голяма борба, преди да успея да го задвижа. Ако Ана Топалова не ми помагаше тогава, щях да се удавя. По това време живеехме в театъра и можехме да репетираме вечер. Тогава мечтаех да имам театър-работилница, така щеше да се казва, после станахме артминьори, ама и това мина.
Кой е любимият ти персонаж?
Нямам си най-любим. Винаги са няколко. Имам си живи персонажи, които са ми любими.
Харесвам историите им . „Животът е много засукан“, както казва в една своя постановка Мариус .

Освен актьор, си режисирал и постановката „Буря“. Бил си каскадьор и водещ на телевизионно предаване. Би ли искал да се развиеш повече в някой от тях?
Разбира се, хубаво е да се развиваш. Неприятната част идва, когато искаш, но имаш и две хлапета. Това време, което си имал преди тях, е минало, и финансовата стабилност – също. Това е добра проверка за желанието, с което разполагаш.
Как ти се отрази пандемията в професионален план?
Страхотевично. Стана ясно колко излишна е и нашата професия. Тази подигравка с 30-те процента публика е силно нерентабилна. Погром за фрийлансърите. Хората оскотяха и останаха без пари. Това блокиране и ежедневната борба за насъщния ни превърнаха в глутница хъскита във впряг, теглим до смърт. Колко дълго може да издържи едно хъски на театър? Търпение, ракия и дистанционното вечер. Това са стремежите и главното развлечение, не може да се очаква много.
Смяташ ли, че в този период би трябвало да се вдъхновяваме за нови начинания?
Това е чудесно време за нови проекти за сцена, но въпросът е кой ще ги гледа? Какво ще правим ? Всичко е замразено и с неясна съдба. „Великолепна“ стагнация цари навсякъде. С днешна дата мечтаем само за времето, когато бяхме без маски и можехме спокойно да ходим на танци, да се срещаме с хората без страх и да общуваме. Търпеливо изчакваме, чашката е на дънцето, сменяме канала с музикален, нещо за душата, нали…

Кога ще мине този период според теб? Дали тогава няма да сме по-добри и повече да оценяваме това, което преди сме имали за даденост?
Когато пъклените планове се осъществят докрай, защото алчността няма да има засищане никога. Очаквам скоро този световен балон да се спука. Като бивш лекар, има няколко неща, които ме притесняват. Ако хората се бяха обединили навреме по този начин за запазване на планетата, сега нямаше да сме в това положение и щяхме да се намираме на друго място.
Пожелай нещо на нашата аудитория.
Пожелавам весели празници, да не се отчайват и предават на лоши настроения и ситни превалявания с мъгли. Нека бъдат добри хора!


VANS Обувки UA Old Skool от District shoes.