Писателят Рандал Бейкър е роден през 1944 г. в Уелс. Той посещава над 160 страни, като за по-дълго се задържа в над 60 от тях. Първото му идване в България е през 1990 г., целта е да помогне при изграждането на Нов български университет. Вече близо 11 години негов дом е София.
Бейкър е автор на 20 книги с разнообразна тематика – от академична литература, през криминални романи, до редица лични истории, звучащи почти нереално, и всичко това – подправено с типичното британско чувство за хумор. Издаван е в България, САЩ и Великобритания.
Какво Ви доведе в България?
През 1990 г. бях на конференция в Обединеното кралство, където говорих за подпомагането в развитието на нови университети, особено в страни, които правят преход към демокрация. Тогава, докато преминавах през един мост в английския град Бат, ме приближи дама и се обърна към мен с думите: „Ние се нуждаем от вашите съвети и спешна помощ, тъй като разработваме нов демократичен университет“. Нямах представа откъде е и когато в крайна сметка тя каза, че е от България, бях изненадан, тъй като не знаех почти нищо за тази страна. Въпреки това дамата ме убеди да посетя родината ѝ през юни 1990 г., за да се запозная с хората, създаващи тази нова институция (Университетът още не съществуваше физически по онова време), която трябваше да се нарича Нов български университет. Така започна моята продължаваща вече почти 30 години връзка с НБУ и България.
Бихте ли ни разказали повече за създаването на НБУ?
НБУ беше идея, създадена от много талантлива група учени от различни области. До ден-днешен университетът никога не е зависил от чуждестранно финансиране и винаги е бил самоиздържаща се единица, с над 12 000 студенти и връзки с много европейски университети. От самото начало бе решено преподаването да бъде на български език, което щеше да му помогне да се превърне в национална институция, въпреки че всички студенти задължително учат и английски език.
Как и кога разбрахте, че писането е Ваша страст?
Отдавна! Както от повечето учени, от мен се очакваше да публикувам статии за списания и академични книги. Впечатлението ми беше, че голяма част от академичното писане е непроницаемо и стилът често цели повече да впечатлява читателя със сложността си, отколкото реално да го учи на нещо. Затова от самото начало се съсредоточих върху идеята на Айнщайн, че всички идеи трябва да бъдат разбираеми. И така, поради тази причина написах много свои учебници, които впоследствие бяха преведени на български.
Четейки Вашите книги, установяваме, че животът Ви е бил много пъстър и изпълнен с пътувания, най-вече заради работата Ви. Нека се върнем назад във времето. Как започна Вашата академична кариера?
О, винаги съм искал да бъда академик, което е странно, тъй като цялото ми семейство се състоеше от успешни бизнесмени. Това поприще обаче никога не е било по моя вкус. Това, което учих, нямаше нищо общо с евентуалната ми академична кариера. Всъщност се готвех да стана геолог – тема, за която не съм публикувал нищо. Моята страст беше Африка и така спечелих стипендията на Рокфелер за извършване на научни изследвания в източната част на континента в периода 1965-1970 г. г. П време на престоя ми в Африка ме вербуваха за член на Университета в Източна Англия във Великобритания. Така след няколко години станах декан на един нов университет, като за времето бях най-младият декан в страната.
Разкажете ни повече за престоя си в Африка през 60-те години на миналия век. Малко чужденци са имали шанса да я видят по онова време: къде бяхте и как изглеждаше континентът в периода на Студената война?
През 60-те години на миналия век колониите в Африка получиха независимост, но в същото време някои държави от континента се разпаднаха. Например в Конго имаше антиколониални войни в португалските колонии и други проблеми. За мен обаче тази част на света представляваше едно приказно място и се аз опитах да опозная колкото се може повече от него. Студената война беше навсякъде в Африка, така че много страни правеха един или друг избор за бъдещото си развитие, а това понякога предизвикваше огромно объркване. Прекарах известно време в Занзибар, където Съветите , източните германци, китайците и Западът се опитваха да спечелят контрол. Стана така, че тогавашните надежди за Африка скоро се сринаха в граждански войни, експерименти с комунизма и по причина на силите, които се опитваха да контролират случващото се там.
Къде Ви отведе животът след това?
На много места – като съветник и помагащ за изграждането на нови университети или публични институции. Сред най-запомнящите се бяха Хаити и Испания. Прекарах известно време като гостуващ професор в Москва, което беше много вълнуващо, тъй като бях там в периода 1990-1992 г. г., когато основната грижа на всички беше откъде да си купят храна. След 1984 г. бях назначен в Университета в Индиана. Живеех там, когато се осъществи връзката ми с България.
Вие сте живял в САЩ почти 25 години, какво е мнението Ви за живота там?
Докато живеех в САЩ, написах книгата „Защо Америка не е Европа?“. След като бях прекарал известно време там, разбрах, че основна грешка е страната да се смята близка до европейските държави. Вярно е, че в периода на формиране на САЩ (1777-1789) американците са черпили много от основните си идеи от европейски философи, но всъщност те са започнали от нулата и са едно съвсем различно общество. Затова, ако сравнявате тази страна с европейските стандарти, гарантирам, че никога няма да разберете какво се случва в действителност. След като приемете този факт, можете да се насладите на живота в САЩ, но според неговите стандарти, не според вашите.
Разкажете ни повече за най-новата Ви книга „Преобърнати животи“?
Е, това е трудно, защото историята прави остър завой в средата на книгата, така че нищо не е такова, каквото изглежда. Това е просто история за мен самия, съпругата ми Сюзън и нашия осиновен син Елдар. Основното послание на тази книга е, че никога нямате представа какво ви предстои в живота. Повече не мога да ви кажа, защото вие трябва сами да заживеете с тази история – по същия начин, както и аз.
В книгите Ви виждаме, че имате много топли чувства към Балканите. Каква е причината?
Както споменах по-рано, започнах и направих кариерата си в Африка. Въпреки това, след като се срещнах на моста в Бат с дамата, за която стана дума, нищо вече не беше същото. Не мога да го обясня – не знаех нищо за България и непрекъснато се питах защо съм тук, но срещнах толкова забележителни хора с истинско чувство за мисия… В крайна сметка, когато се оттеглих от университета в Индиана, бях поканен и приех да се преместя в България за постоянно. Най-хубавото нещо тук са хората и моят кръг от приятели. Много приятели идват от цял свят и се влюбват в България.
Издавате книги и във Великобритания, родом сте от Уелс. Завръщате ли се често там?
Обикновено всяко лято се връщам в моята къща в Уелс. Всъщност не живея във Великобритания от 1980 г., но Уелс е красива страна и обичам да прекарвам времето си там: спокойствието и овцете са в изобилие!
Предстоят ли Ви нови проекти?
Да, през декември 2020 г. предстои издателство „Сиела“ да пусне новата ми книга, която съдържа изключително странни и необясними мои преживявания по време на пътуванията ми по цял свят. Освен това през ноември ще организирам изложба с кадри от Балканите от 20-те и 30-те години на миналия век, част от които присъстват в моята книга „Изгубените Балкани“.
Автор: Лилия Христова
Снимки: Личен архив
