Тя е от онези лица на града, които не се страхуват да заменят блясъка на прожекторите с тихата сила на искреността. След големите телевизионни формати и търсенето на себе си, VALL се завръща по-зряла и смела с новия си сингъл „Последната сълза“.
В колаборация с Денис Попстоев, тя превръща уязвимостта в музика, а края – в красиво ново начало. За срещата с малката Валериа, за борбата да останеш автентичен и за смелостта да покажеш раните си. Какво ни сподели VALL, прочети в интервюто.
В понеделник беше премиерата на „Последната сълза“. Казваш, че това е символ на новото начало – кой беше конкретният момент или емоция, който те вдъхнови да напишеш точно този текст?
Конкретният момент беше едно притихване след дълъг период на вътрешен шум. Бях в ситуация, в която се опитвах да контролирам всичко, докато не разбрах, че единственият начин да продължа, е да си позволя да „изплача“ края на това състояние. Текстът се роди от това осъзнаване, че последната сълза не е за тъга, а за сбогуване с онова, което вече не ни служи. Тя е моментът, в който спираш да се бориш с миналото и просто отваряш очите си за новото.
Ако направим паралел между предишния ти сингъл „Сама“ и новата песен – как се промени VALL емоционално и музикално между тези два проекта?
Ако „Сама“ беше моментът, в който се учех да не бягам от себе си и да приемам тишината, то „Последната сълза“ е моментът, в който излизам от тази тишина с нова сила. Емоционално се чувствам много по-зряла – вече не просто наблюдавам емоциите си, а ги управлявам. Музикално VALL стана по-смела. Вече не се страхувам да смесвам нежността с мащабни звуци, защото разбрах, че уязвимостта не е слабост, а най-голямото ми оръжие на сцената.
Публиката те познава от големите телевизионни формати. Кое е най-голямото предизвикателство да бъдеш артист?
Най-голямото предизвикателство е да преминеш от това „да пееш красиво“ към това „да казваш истината“. Във форматите често се фокусираме върху техниката и това да впечатлим журито и публиката в рамките на няколко минути. Но да бъдеш артист извън светлините на телевизионния формат е нещо съвсем различно. Там предизвикателството е да запазиш автентичността си, когато прожекторите угаснат. За мен най-трудното е да остана уязвима пред хората, без да се притеснявам от това дали ще изглеждам „перфектно“. Истинският артист не е този, който винаги е на върха, а този, който има смелостта да покаже раните си чрез музиката. Да не се поддаваш на пазарните изисквания, а да следваш вътрешния си глас, който казва: „Направи музика, която обича страховете, а не такава, която ги маскира“ – ето това е ежедневната ми борба и същевременно най-голямата ми победа.
Да върнем лентата назад – има ли ярък спомен или мечта от детството на малката Валерия, който днес виждаш реализиран в музиката си?
Спомням си как като малка се затварях в стаята си, пусках си музика и просто плачех, без дори да знам точно защо – просто усещах всичко твърде силно. Тогава си мечтаех един ден да мога да обясня тези чувства на хората. Мечтаех си да пея така, че някой друг, който се чувства объркан или тъжен в своята стая, да ме чуе и да разбере, че не е сам. Днес, когато пиша текстовете си, често се сещам за онова малко момиче. Виждам мечтата ѝ реализирана не в блясъка или в това да ме дават по телевизията, а в моментите, в които някой ми каже: „Точно това чувствах и аз, но не знаех как да го кажа“. Когато пея „Последната сълза“, аз всъщност сбъдвам обещанието, което дадох на малката Валериа – че нейните сълзи няма да бъдат напразни, а ще се превърнат в песен, която да прегърне и другите.
Как се случи химията с Денис Попстоев? Лесно ли постигнахте този баланс между мащабно звучене и нежността, която носи песента?
Химията с Денис се случи още в първия момент, защото той е артист, на когото искрено се възхищавам. Начинът, по който той борави със звука, е на световно ниво, но това, което най-много ме респектира, е отношението му към емоцията в една песен. Той не просто „прави музика“ – той създава цели светове. Балансът между мащабния звук и нежността дойде много естествено, защото Денис има невероятното качество да усеща кога музиката трябва да бъде мощна и кога трябва да отстъпи място на тишината и на моя глас. За мен е огромна привилегия да работя с продуцент от неговия ранг, който едновременно ме предизвиква да надскоча себе си, но и пази автентичността ми. Той успя да облече „Последната сълза“ в звук, който звучи точно така, както го чувствах в сърцето си – модерно, красиво и безкрайно искрено.
Какво искаш да остане в сърцата на хората, след като чуят „Последната сълза“ за първи път?
Искам хората да почувстват, че не са сами в своята уязвимост. Искам след последната нота да остане едно усещане за лекота и мир със себе си. Ако „Последната сълза“ успее да прегърне някого в неговия труден момент и му даде силата да продължи напред с избистрен поглед, значи съм на прав път!
Фотограф: Йоанна Лязова
