Виктор Чучков режисира и снима с финес и рядка, болезнена чувствителност. Фотографията му е дълбока среща с природата, с човека, с неговите вътрешните търсения и противоречия. Филмите му поставят въпроси, които се изправят срещу страха, истината, и понякога се сблъскват с горчивия обрат. Но всичко това е представено с диригентската палка на човек, който прямо се взира в разтърсващите белези на съдбите на своите герои. На вашето внимание Виктор Чучков – син.
Здравей! Нека започнем с фотографията! Наскоро приключи втората ти самостоятелна изложба “Преосмислена истина”, 10 години по-късно след първата. Какво те накара да я осъществиш точно сега? Подхождаш скромно и сякаш наистина проговаряш, когато изпитваш вътрешна потребност?
Да, това е вътрешна потребност. Нямам самочувствие, че нещо се върти около мен, по-скоро намирам смелост да покажа нещо, което съм снимал. Всяко нещо с времето си. При мен нещата не вървят по програма, а по-скоро е въпрос на вътрешна мотивация, усет, че сега е моментът и тогава реализацията идва бързо и се случват нещата. Процесът е интуитивен. Искаше ми се отдавна да покажа фотографии от филма “18% сиво”, преди това имаше пандемии, кризи… и просто дойде моментът, в който ONE Gallery ми направиха предложение за изложба в София, Фондация „Лъчезар Цоцорков“ помогна тя да се осъществи.
Фотографиите са правени в процес на снимането на “18% сиво”. Във фотографията 18% сиво е светлината, която се връща от повърхността. Къде ти намираш тези 18%, светлото в мрака или нека го кажем така, кое те вдъхновява?
18% сиво е тази сива карта, чрез която ако настроиш светломера на фотоапарата, получаваш най-широки и дълбоки нюанси между черно и бяло, имаш максимална видимост на всички полутонове от бялото до черното. В крайна сметка нищо не е черно и бяло, а минава през стотици нюанси на сивото, докато се стигне до черното и по някакъв начин това е и метафората, която е заложена в книгата на Захари Карабашлиев, на която се базирахме. Ако я няма светлината няма да виждаме нищо, всичко е отразена светлина. Вярвам, че фотографията, визуалните изкуства, графиката, киното, всичко се върти около улавянето на светлината, да видиш хората през призмата на светлината, тя може да е директна, контражурна, може да е полусянка, но чисто визуално светлината дава характер на предметите, хората. В работата си използваме с оператора светлината, която е най-подходяща за тона на даден филм, защото всеки филм си има някаква тоналност и като тема и като емоционалност и визията трябва да се съобрази с това нещо.
А, ако погледнем метафорично на въпроса…? Какво те вдъхновява? Къде намираш твоите 18%?
Аз ги намирам подсъзнателно, не съм толкова дълбок философ, по-скоро е интуитивно, намирам вдъхновението в красивите човешки взаимоотношения, в красивите души на хората, в изкуството, в природата, онова, което ни заобикаля. Ако можеш да уловиш нюансите на 18% сиво, то би трябвало да си щастлив човек.
От фотографиите прозира ранимост, от какво се пазиш, какво те прави уязвим?
Хората, които се занимават с някакъв вид изкуство са по-чувствителни към детайлите, взаимоотношенията, по-фините неща, които не правят впечатление на всеки, чувствителността към живота, към хорските истории, към природата, към ситуации, оттам идва някакъв импулс да се създават филми, литература, фотография. Аз не съм психолог и не мога да кажа кой колко е раним и защо, това е твое усещане за фотографиите ми, може и да има нещо такова. И все пак мога да кажа, че съм раним към нечестните неща, към липсата на справедливост, дали са лични отношения или война, или друго. Да, това ме ранява и съчувствам на хора, които попадат в такива ситуации и не бих искал те да съществуват.
Живеем в трудно време – на показност и виртуален фалш. Възможно ли е да има полза от едно раздвояване в реалност и фикция, в тази виртуална вихрушка, която все повече замита под килима истинското и неподправеното? Дори, ако щеш ФБ, социалните мрежи?!
Не съм убеден, че има полза от всичко това. Скоро си говорих с един приятел на тази тема и той каза: искам да изчезнат всички смарт телефони и всички социални мрежи, всичко онова, което ни наводни мозъците и ни отне от времето и от концентрацията. В една посока помагат заради бързата информация, но от друга страна преобладават едни неща, които не са ми приятни – показността, споделянето на лични моменти във фб. Защо да си губим времето с тези хиляди картинки?! Не знам, може би има нещо полезно на някакъв етап, но е много по-отровно от полезно, още повече, че се използва политически, с цел внушение, манипулиране, фалшиви новини.
Пейзаж, близки кадри на лица, чувственост, широта и едновременно с това уединение…Всичко това виждаме в кадрите ти. Сякаш имаш нужда от пространство, свобода! Така ли е?
Това е твое тълкувание като наблюдател. Някой беше казал, че лъха самота от фотографиите ми. Аз не съм си задавал този въпрос. Може би виждам в самотата красивото, харесва ми, когато нещата са изчистени. Вероятно, когато човек е сам със себе, това ми носи красота. Но също така харесвам и когато има композиция и сюжет от много фигури и хора, например стрийт фотографията. Просто в моята изложба бяха показани друг тип снимки, свързани с тона на филма. Обичам уличните снимки, когато има много хора в различни състояния, различно облечени, светлина, черно-бели силуети, ярки контрасти, така че може би понякога съм разнопосочен в нещата, които ми харесват. Във фотографиите от изложбата има по-скоро самота, която неволно хващам или търся, отколкото желание за свобода. Аз се чувствам в България, а и в Европа, все още напълно свободен човек. Хората са живели в някакво време – във войни, пандемии, бедност, кризи, диктаторски режими. Мисля, че трябва да оценяваме това, което имаме и трябва да сме благодарни. Чувството на несвобода ми е чуждо. Вероятно е възможно това да се усеща в моята фотография, но това е подсъзнателно, не съм го търсил. Фотографията за мен са моменти, не просто например красиви фотографии на цветя или друго. Тя е силна, когато има някакъв разказ в нея, когато има нещо отвъд външното, тогава ми е интересна. Разбира се може да има исторически фотографии, които да са много хубави или портрети, заснети в студио, но аз гледам на фотографията като на картина, в която можеш да навлезеш и да разбереш какво се случва отвътре.
Взираш се в детайла на битието чрез характера на твоите герои. Какво ни кара да заживеем в идеи повече отколкото в ежедневие, какво ни дава сили да променяме делника и той да се превръща в празник, празник на душата…?
Философите не разбират докрай нещата, какво остава за мен …:). Вероятно всичко зависи от нашето възприятие, как ние приемаме нещата, как ще се настроим да ги приемем. Пречат ни твърде големите очаквания към нас самите, към околните. Оттам идва ядосването при неуспехи. Отделно в този показен свят започваме да се възгордяваме от болно его. Може би трябва да бъдем малко по-скромни , за да бъдем по-наред със себе си.
А сега нека поговорим за сериала “Майките”. Ако фотографията е утеха, можем ли да кажем, че киното е твоят буден глас, бунт към реалността?
Аз се чувствам едновременно добре и с фотографията, и с филмите. Фотоапаратът може да го вземеш по всяко време и да измислиш нещо, което да снимаш, но с киното е друго. Понякога това отнема години, финансиране, организация, добър сценарий или проект, в който да те поканят и който си струва. Разбира се, че в киното имаш потенциална възможност за много по-големи послания, в по-големи мащаби, може да разказваш двучасови истории. „Майките“ се състои от 6 истории, шест филмчета за 7 деца и техните семейства. Определено не може да се сравняват двете неща , защото в киното използваш текст, визия, музика, актьорска игра, имаш много повече изразни средства.
Силни характери, съдби, вина, тежки последствия… Какво е онова, което най-много искаш да отекне в съзнанието на зрителя след време?
Това са темите, които основно са написани в романа на Теодора Димова „Майките“. Темите за отчуждението между деца и родители, за счупените връзки, за недостатъчно нормалните връзки, за родителството и вниманието към децата в трудните тийнейджърски години. Всеки като дете е имал нужда от подкрепа. Ако сме успели да помогнем и на двама, и на петима човека, както споменава самата Теодора Димова, да променят отношението си, да осъзнаят, да избягат от ежедневието, от егоизма, и да променят поведението си, то сме постигнали огромен успех. Изключвам качествата на сериала, изключвам как е сниман, говоря чисто като послания и на емоционално ниво. Мен са ме променяли книги или филми. Ако има промяна в родител или дете, защото връзката е взаимна, ако някой зрител ще го помни или това му е дало някакъв тласък или мотив да промени нещата за добро, значи сме постигнали супер успех.
Кое може да опази децата ни от болката на днешното време? И ако това е семейството, какво се случва с онези млади хора, които нямат този шанс? Имаме ли роля в спасяването им?
Имам чувстото, че от изток на запад, колкото повече отиваме, толкова повече се цени човешкият живот, отношението към хората, съхранението, грижата за здравето. Макар че най на запад , в Америка, се побъркват от работа и има жесток, класически капитализъм, но хората мислят повече за другите и имат някаква съпричастност. Дори с една табелка на току-що измит под, да не паднеш и да си счупиш крака… Нелеп пример, но е така. Имам наблюдения, че има друго внимание. Можем да вземем добри примери в скандинавските държави за грижа към деца, които нямат родители и живеят в домове. Макар положението да е тежко, децата получават човешка помощ от държавата, хубави битови условия. Изключително важна е средата, в която израстваш, това което виждаш, предметите, природата, чистотата. Нещата са много комплексни. От друга страна има случаи на деца, които имат всичко в живота, които имат апартаменти, скъпи автомобили, последни модели телефони. Тези деца получават всичко наготово и това може да пречи на развитието им. От друга страна има адски много примери особено в науката и изкуствата на хора, които са израснали без родители. Тяхното чувство за самосъхранение, за борба да изплуват и да не се удавят, ги е научило да мечтаят, да се радват и на малките неща, които имат и това ги е изстреляло много нагоре, и като хора, и като творци. Имали са жаждата да се образоват и да бъдат личности.
Разкажи ни повече за работата с актьорите, какво най-много искаше да извадиш от тях и как успя да постигнеш безспорно чувствена истинност в характерите им?
Първо най-важен е изборът и както се казва в театъра разпределям те за роля, защото е изключително важно общата картина и пъзелът, който ще се подреди между всички, целият ансамбъл от актьори. Никой не може да е просто сам за себе си, само защото е добър актьор, той трябва и да е подходящ за тази роля. Искам да кажа, че на кастингите имаше много добри актьори, но просто избрахме тези, които бяха най-подходящи за образите, според мен, както и за сценаристите и продуцентите – Лило Петров, Александър Чобанов, Влади Тинчев, Юли Вергов и Александър Христов. Това е първата стъпка, която е много важна, оттам нататък имаше и репетиции и срещи с актьорите – и с младите, и с възрастните, имахме време и за малко разговори. От друга страна самите актьори приеха много присърце сериала, защото го смятаха за обществено значим, за важен. Всички дойдоха да играят с много голямо желание и бяха много добре подготвени. В сериалите се снима много бързо и те го знаят, нямаме време. Отделно към всеки епизод и актьор аз съм имал отделно чувство, отделен подход. Всички актьори са различни и моето правило е, че аз се опитвам да намеря коридор към всеки, по различен начин. Да го мотивирам, да се чувства сигурен, да знае мизансцена, да му е обяснено каво прави, каква е целта на сцената , за какво става въпрос в тази сцена. Имало е случаи когато не се получава дадена сцена, липсва целта. Всяка сцена има център, тя за нещо съществува в този сценарий. Ако е така написана, че като я махнеш нищо няма да се промени, то тогава сцената е излишна. Всяка сцена трябва да бъде важна и всяка, изречена дума на екрана да бъде значима. Не ми е интересно мънкането, не ми е интересен самоцелният, уличен език, повторенията. За да бъдем убедителни, нищо не трябва да е случайно.
А сега ни разкажи за работата с децата? На какво те научиха те?
С децата беше по същия начин. Започнахме от кастинигите. Кастинг режисьорът ми показваше снимки на около 200-250 деца, оттам избрах 60, с които да се видим на видео проби с мен, сценарист и продуцент. Малко по малко за два месеца се затвори този кръг от най-подходящите за тези роли, като темперамент, актьорски възможности , като интелект, като визия, как, кой с кого го разполагаш, кой с кого си отива. Не трябва да си приличат, трябва да имат силно изразен характер. Имаше много други добри деца, но след продължителен кастинг избрахме тези седем деца, младежи, които се справиха блестящо и според мен им предстоят много хубави неща в киното и театъра. Бяха много спонтанни, много усещаха образите, не бяха повърхностни. Работата с децата ми даде много свежест, абсолютна неподправеност. Някои от тях бяха в актьорски школи, някои не, но някак си усещаш тази младежка свежест и неподправеност и се чувствах много добре. Преди това бях малко изплашен, че може някъде да не се получат нещата, да имаме нужда от време, с което не разполагаме. Напротив, всичко мина много леко и бързо.
В работата с Александър Станишев търсихте ли въздействащ акцент върху всеки един от героите в крупните планове. Понякога е дори плашещо това втренчване в героя?!
Първо си говорихме и аз му казах, че не харесвам самоцелно, красиво и маниерно снимане, просто ей така, само за да изглежда готино заснето. Камерата работи пълноценно, по-сериозно и точно, когато подкрепя драматургията, работи за историята, за актьорите и разказа. Разбрахме се, че това гоним. Вероятно е можело да покажем много по-големи красоти, светлини, ефектно снимане, но аз мисля, че за този сериал това не беше посоката. Това са социални истории, сериозни, даже тежки. Искаше ми се да комбинираме сериозна киноестетика с търсене на светлината, но същевременно да има документален характер. Мисля,че взаимно се допълвахме на снимки, понякога той ми даваше някои предложения, понякога аз. Операторът е първият човек, който гледа през визьора и усеща най-отблизо актьорите. Мисля, че просто доста си паснахме и си партнирахме и работихме с удовлетворение, което е много важно. Всеки ден си тръгвахме от снимки с едно хубаво чувство.
Спокоен ли беше сънят ти по време на снимките? Как се съхраняваш емоционално?
Аз мисля, че имах много моменти, когато при актьорското изпълнение се вълнувах, настръхвах, понякога ми се навлажняваха очите. Особено, когато чувствах, че чрез актьорите става на 100% процента, това което си представях. Дори ставаше по-добре отколкото съм си представял. Но като цяло аз тези сцени и разкази много по-рано ги преживях, защото започнахме подготовката половин година по-рано преди снимките. Четох романа, след това работихме със сценаристите по финалните сценарии. Така че, аз в главата си и душата си много по–рано отъпках пътя и ги преживях. Идеята ми беше с актьорите да не репетираме даже толкова, да си обясним някои неща на маса, да разясним кое защо е, за какво е, какви образи са те, какви са конфликтите, какви са техните цели, за да може някак си да се запази една свежест на снимките. Те наистина го направиха много, много емоционално силно. Много трудно се играе пиян човек, за да не бъде лошо, банално клише. Трудно е за всеки актьор, особено, когато трябва да си пуснеш емоциите, да плачеш, да викаш. Това са неща, от които много актьори се пазят, защото там можеш много лесно да се пропукаш и да станеш неубедителен. Захари Бахаров направи ролята на бащата, зависим от алкохол, брилянтно. Рядко съм виждал в киното това. Трудно се играе и болен човек като ролята на Доля Гавански в пети епиозод. Заедно с голямата Петя Силянова и младата Грета Георгиева постигнаха вълнуващи образи. А Илияна Коджабашева играеше майката, която иска да изостави осиновеното си дете. При такава роля, също изпадаш във вътрешен конфликт. Тоест, как трябва да се настроиш, за да създадеш образ на майка, която казва това на детето си. Но тези неща са се случвали и се случват и затова Теодора Димова е написала този роман преди 20 години.
Готвиш документален филм за блока на артистите. Може ли да разкажеш повече за това? Наистина е любопитно…!
Аз имам сценарий, по който работя, но в документалното кино много бързо се променят нещата. Отиват в една или друга посока. Сега съм в процес на снимки отново с оператор Александър Станишев. Това е една история от моето детство. Аз израснах с други мои колеги, които също се занимават с кино. В социализма имаше такива блокове, които бяха населени от артисти – не толкова известни, много известни или почти гениални, и за мен това беше едно огромно преживяване. Дори всичко това звучеше утопично да събереш артистите да живеят на едно място, това е било по идея на Людмила Живкова и на Георги Йорданов, последният министър на културата. По някакъв начин е и противоречиво. Те са се чувствали добре взаимно, работили са помежду си – режисьори, композитори, актьори, художници и т.н. От друга страна имаше хора, които имаха основателно опасение, че те са там, за да могат много по-лесно да бъдат следени дали всичко е идеологически наред, дали някой не тръгва встрани. Не искам да съдя, а просто да разкажа за това време, за големи артисти, които ние имаме навика в България много бързо да забравяме. Сякаш нямаме чувство за памет за това, рядко говорим, зачерква се някакво минало, само защото те са живели в социализма. Имало е огромни филмови режисьори, от които трябва да учим.
Автор: Доли Манева
Фотографи: Симона Халачева, Христо Чучков и Виктор Чучков
