„Любовникът“, „Похищението на Лол В. Щайн“, „Модерато кантабиле“, „Бараж срещу Пасифика“, „Хирошима, моя любов“ (киноповест), „Емили Л.“, „Морякът от Гибралтар“, „Ян Андреа Щайнер“, „Любовта“, „Модерато кантабиле“, „Цели дни сред дърветата“, „Вицеконсулът“, „Английската любовница“… Благодарение на българските преводи на тези творби Маргьорит Дюрас е добре позната авторка за родния читател. Родена през 1914 г. в Сайгон (по онова време френски Индокитай), в семейството на учители, изгубила едва седемгодишна баща си, преживяла разорението на семейството си, Маргьорит се завръща във Франция, където започва да следва право. По време на войната участва в Съпротивата и среща своя съпруг – писателя Робер Антелм, депортиран в Дахау и завърнал се болен от тиф – в „Болката“ (1985) тя разказва тази история. След Освобождението Дюрас се ангажира пряко с Френската комунистическата партия, от която е изключена през 1950 г., но продължава да се бори за различни социални и политически каузи: Алжирската война, правото на жените на аборт и др. Същата година публикува третата си книга – „Бараж срещу Пасифика“, автобиографичен роман, който бива адаптиран за киното. По-късно тя самата започва да пише сценарии („Хирошима, моя любов“ през 1959 г., после преминава и към режисурата, адаптирайки собствените си книги). Пише също така театрални пиеси още от 1955 година: „Площадът“, последван от „Цели дни сред дърветата“ (1965), „Savannah Bay“ (1982)… През 1984 г печели най-престижната френска литературна награда „Гонкур“ за романа си „Любовникът“. Умира в Париж на 3 март 1996 г. на 81-годишна възраст.

„Материалният живот“ (прев. от френски: Тодорка Минева, художник: София Унг, СОНМ, 2020), която преди дни се появи по столичните книжарници, включва есеистични текстове, които Маргьорит Дюрас изрича пред писателя, сценарист и режисьор Жером Божур от началото на есента на 1986 г. до края на зимата на 1987 г., а после заедно редактират и предлагат за публикуване на издателство P.O.L. В тях Дюрас говори за литературата, театъра и киното, за особеностите на собственото си писане, съсредоточено не толкова върху самото развитие на историята, колкото върху човешките отношения, които съставляват вътъка й, и се връща към основните теми в своето творчество: жената любовница, майка, домакиня, алкохолната зависимост, срещата си с Ян Андреа, героите в своите романи – китайския любовник, Лол В. Щайн и др.
Предлагаме ви есето „Париж“, предоставено ни от българския издател на книгата.
Париж
Тук морето предпазва от задушаването, от погребването в града[1]. Тук Париж ви се струва като груба грешка, неприемливо състояние на града. Там, в Париж, се намира пазарът на смъртта, този на дрогата, този на секса. Там убиват старите жени. Там палят сградите, в които спят чернокожите, шест за две години. Там има цял един народ зле възпитани автомобилисти със своите коли, хора груби, обиждащи, готови да ви прегазят с колите си: новозабогатели от финансовите обороти на дрогата, PDG[2] на смъртта. Те се возят на Волво и на БМВ-та. Преди тези марки бяха елегантността в нейните скрити следствия – обувки, парфюм, глас и учтиво говорене с всички. Това беше – ако щете – снобизмът на дискретността. Сега хората вече нямат желанието да купуват тези марки. Градът Париж, медината. Човек се губи в него. Най-сигурното място за закрила на престъплението, за заличаването му, за поглъщането му: молекулата с дванадесет милиона жители. Престъпление като онзиденшното с Жорж Бес[3] е мислимо само в Париж, вътре в защитените пространства, сред стените от човешки бетон. Неговите укрепления са неговият хаос. Хаосът полага печата си, пръстен подир пръстен, последователно върху неговите предградия. Това се случи за двадесетина години. Мрежите на автомагистралите пресичат този хаос и го обслужват, те стигат до международните летища. Няма пътни карти на предградията, те не могат да бъдат изготвени, въпросът е приключен. Като изключим главните пътища, от другото са се отказали. В Париж горите сe ползват с лошо име. Булонският лес нощем принадлежи на полицията и на проститутките, а денем – на пласьорите на дрога. Тогава какво ни остава на нас, „почтените хора“? В Париж чужденците са най-зле приети. В Париж хората поглъщат най-лошата храна в цяла Франция. Шести арондисман, тази очарователна платформа на френската култура, която интелектуалците от цял свят идват да посетят, е познат като един от тези, в които храната е най-калпава. Както на всички туристически места, кухнята на Шести арондисман разчита на полуфабрикати, с две-три изключения като ресторант „Лип“ или „Пти Сен Беноа“. Да не говорим за азиатските ресторанти, за котешката храна, да не споменаваме нищо-нищичко за азиатските котенца, клетите животинки, но хайде да премълчим. В Париж има най-много кучета. Но кучетата не са истински проблем, щом като не ги ядем. Нещо е станало в този град, но какво? Автомобилът навярно? Склонна съм да вярвам. Или пък лошата работа в училище, продължила и в живота, за да засегне сега редица поколения. Може би хората са недобре образовани, постепенно са разбирали все по-малко неща, сетне са почнали да не разбират изобщо нищо. И след това са живели зле. И после бягат. Не са повярвали в училището, нито в основното, нито във висшето училище. Държали са се зле. Провалили са цялото си образование, загубили са своята учтивост, деликатност, целия си дух, остава само практическият им усет.
Преди около десетина години в околностите на Париж живееха дванадесет милиона индивиди, сега, след като отдавна не съм виждала официални цифри, може би жителите на голямото предградие вече не могат да бъдат преброени. Може би става дума за променлив брой население, което живее в убежища, а не в жилища. Между дрогата, кражбата и тероризма може би става дума за населеността на провинциален град. Най-многобройни са хората без професия, без работа, без постоянен адрес, без никакво семейство, без документи, които никой не наема заради страх от предходни опити, хора, които са зарязани, изгубени като децата на Мексико. Без друга храна освен откраднатата от супермаркетите, без друго средство освен кражбата за дрехи, обувки и солидарността, когато става дума за кафетата и цигарите. Тези хора имат вече определен цвят на кожата, който е само техен, да речем: смесен цвят, без уточнение, що се отнася до расовите съставки, черни къдрави коси, черни очи. Високи и красиви, те съставляват предната редица на бъдещите трайно безработни (предсказани в Очи зелени коси черни). Хората, които са там. Хора в застой. Те не правят нищо. Просто са живи. И гледат. Можем да ги видим да киснат в магазините на „Дарти“[4], метростанциите, жп гарите, търговските галерии в „Кретай Солей“[5].

Париж вече не може да помръдне. Не може вече да се оттича навън с нормална скорост. Париж вече няма същото значение както преди, в него хората смятат, че идват, за да бъдат по-близо до смисъла, онзи, който се надяват да открият в една столица, съставен от най-важното от всичките познания, като се почне от строителното изкуство, писането, живописта чак до изкуството на политиката. Разпитайте някой човек от предградията и той ще ви каже: „Преди живеех между Шартр и Рамбуйе, после ми писна и дойдох в Париж, за да съм по-близо“. Само заради това. По-близо до какво – човекът не може да каже. Това неумение да се изразяваш, което остава неизяснено повечето време, може би се приближава най-много до смисъла на живота във всичките значения на термина. Хората прииждат към Париж, към столицата, за да придадат на живота си смисъл на принадлежност, на едва ли не митично социално послушничество. Веднъж прекрачил вратите на Париж в северна посока, бързо попадаш на стряскащи места – от Сен Дьони до Курньов, а после до Сарсел. На юг, благодарение на този изумителен анклав на Шато дьо Версай, полята идват по-бързо, горите, просторните пътища, селските площади. Но главният, пълният смисъл си остава Париж.
Кой ще възпее в достатъчна степен красотата на Париж през четирите годишни времена, в неделните дни през лятото, в зимните вечери, когато улиците и пътищата отново опустяват. Никой град в света не е построен като Париж, с това нечувано преизобилие на светли пространства. Цяла една част e като Версай в разпределението на паметниците. През лятото реката се показва в цялата си прелест, със своите сенки, своите градини, широките авенюта, които тръгват от нея или вървят успоредно, склоновете на заоблените хълмове, които стърчат отвсякъде – Етоал, Монпарнас, Монмартр, Белвил. Градът е равен само при Лувъра, след Плас дьо ла Конкорд. И по островите.