Анна Мария е от хората, които могат с лекота да те очароват и да те накарат да се почувстваш страхотно! Тя е мила, усмихната и много мъдра. Имам възможност да се срещна лично с нея и да усетя топлината на дома, който е създала. С непренудена усмивка тя ме посреща, за да започне вълнуващ разговор за живота на артиста, за възторга и творческите мъки, за магията на сцената, за участта на артистите в България, за това как обществото оценява актьорския труд. В крайна сметка се опитваме да си изясним от какво всъщност има нужда един човек, който е посветил живота си на изкуството, за да бъде в хармония със самия себе си. Днес за мен е чест да Ви представя Анна Мария Петрова-Гюзелева или Анна Мария Гюзелева – такава, каквато я видях, почувствах и обикнах. Е, някои споделени между две жени неща все пак трябва да се запазят в тайна… Но независимо от това, мисля, че нашият разговор ще събуди искрения Ви интерес.
Кога и как започна любовта Ви към изкуството?
На практика целият ми живот е минал в изкуство, защото от 7-годишна започнах да играя балет в сградата на Пощата във Враца. Родена съм в Лом, но съм израстнала във Враца, защото баща ми имаше къща там. Майка ми беше от Лом, а баща ми – от Враца, бяха здравни работници. Те ме записаха да играя балет. Изкарах около две години там. Когато разбрах, че има професионално балетно училище в София, поисках да ме запишат в него и съм безкрайно благодарна на родителите си, че се съгласиха, защото трябваше да променят целия си живот и да се изнесем към София, за да мога да се развивам. За мое щастие ме приеха в балетното училище, тогава то се казваше Държавно хореографско училище. Сега се казва Национално училище за танцово изкуство. Ние бяхме първият курс, който започна да учи модерен балет. Първата ми любов и образование е балетът!
След което се намесва и киното и то доста рано – когато започнах да се снимам, бях едва на 15 години. Големият ми дебют с главна роля беше в „Пътят към София“. Това беше, освен кинолента, също и сериал от пет серии. Навърших 18 години и празнувах рождения си ден на снимачна площадка. В този момент киното започна да взема превес, но още известно време продължих да се занимавам с балет. След това имах щастието да специализирам методика на класическия танц и хореография при Морис Бежар. По късно през годините завърших танцов театър и музикално продуцентство. Продължих, като правех хореографии за БНТ, направих филм балет с модерна танцова техника “Безкрайният миг“ – върху електронна музика. Това беше първият опит за използване на такъв тип музика във филм балет. Случи се през 1991 година. Започнах и да преподавам в Италия и България, постепено спрях да танцувам, напуснах Операта, и Музикалния театър. Но продължих да преподавам балет, класически и джаз в България и Италия. Трябваше постоянно да пътуваме и не ми стигаше времето. Наблегнах върху снимането на филми, на изявите ми като актриса. Снимала съм се общо в над 50 филма и сериала предимно в Италия, в България. Снимала съм се и във френски и американски филми.
Едно от нещата, които правех за България, е, че девет години бях кореспондент на БНТ за предаването „Добро утро“ от Рим. Беше първото такова предаване в България, както и моята рубрика в него “Крупен план“, в която интервюирахме известни личности, продуцент беше Сашо Авджиев и режисьор Илиа Костов. Но през 2000 година спряхме да го правим, защото всички започнаха да ни имитират.
И тогава едно от новите ми начинания стана продуценството. Започнах да правя документални филми и сериали. Постепено се насложиха нещата.
По късно по моя идея през 2007 година – по повод влизането на България в Европейския съюз – в Рим основахме асоциация „Артемидия“. Исках да има Биенале на изкуствата между България и Италия за автори и изпълнители. То съществува и до ден днешен. Събитието се реализира през 2 години, но в годината, в която няма основно събитие, се случват други неща. Навършихме 12 години от основаването на асоциацията. Получихме и признние от министерството на културата – награда за организация, която допринася за популяризиране на българската култура в чужбина.
Догодина очакваме осмото провеждане на биенале „Артемидия” и връчването за четвърти път на наградата „Никола Гюзелев“. През 2014 заедно с дъщеря ми Адриана и с партньори и съмишленици основахме фондация „Никола Гюзелев”. Основахме и международна награда на неговото име за оперно и изобразително изкуство. До момента са дадени три награди на диригенти и сценографи. Доволни сме от това, което се получава. Хубавото е, че българските артисти, които са получил наградата „Никола Гюзелев“, могат да присъстват на Биенале Артемидия в Рим и така да ги представим и на друга публика.
Как успявате да „лавирате“ между всички безбройни задължения и същевременно да намирате време и за писане на стихове?
Това са периоди от живота, не правя всичко едновременно. Постепенно нещата се развиват. Започнах като балерина, развих се като хореограф, междувременно продължих като актриса, а по-късно станах продуцент. Постепенно направихме биенале „Артемидия“ и наградата „Никола Гюзелев“. Това са етапи, но в същото време ми се налага да се занимавам с всичко. Но вече не съм балерина, не преподавам вече дори. Писането тръгна, когато бях на 18 години, заедно с актьорството. За него ти трябва вдъхновение, не се случва по всяко време. Затова винаги имам тефтер в себе си, за да мога, когато музата ми се появи, веднага да се „разпиша“. Иначе продуцентството в нашия кино сектор е много сложна и комплексна работа, особено когато няма финанси или пък са малко. Пада голямо „избиване“ с лакти и нокти, за да се вземат някакви субсидии, които не ти стигат да направиш нещото, което си замислил. И то не става дума за кой знае какво, за грандиозни проекти. И тъй като искам да живея добре този живот, а не да ме „удари“ някъде, затова реших, че просто не трябва да се впечатлявам чак толкова от някои неуспехи.
Имаме и проект за паметник на площад “Никола Гюзелев“, но за съжаление нямаме достатчно пари, за да го направим. Няма и спонсори. Отправят се призиви, вдигат се лозунги, но нищо не се прави. Но вярвам, че и това ще стане някой ден.
Какво е да снимаш филм?
Когато човек има идеи в себе си, той ги реализира. Идеите се раждат, винаги има нещо за създаване. Занимавам се също с проекти за филми, някои се осъществяват, други – не. А тези, които се осъществяват, стават много бавно и трудно. Всичко, което касае киното в Европа, по принцип е коренно различно от Америка и Индия. Само във Франция е по-регламентирано, защото дори в Италия не се прилага стопроцентово закона за киното и националните продукции. Много е трудно.
Например с една моя близка приятелка, която е продуцент от Австралия, имахме много интересен проект за аристократичните семейства в света. Искахме да направим документален сериал. Започнахме да търсим спонсори, тв канали и… не стана. В един момент тя ми звъни и казва, откраднаха ни проекта от ZDF. Това е най-голямата телевизия в Германия. Та, нищо не е нито лесно, нито справедливо!…
С какво друго сте се сблъсквали по пътя, освен кражбата на идеи?
С много други негативни неща, но гледам да ги елиминирам и да не живея с тях. Това не е добре за никой. В България например не се чувствам никак комфортно – точно заради тези неща. Как може да вдигаш лозунги за човек като Никола Гюзелев, който е направил толкова много и е разнесъл по света славата на страната ни? Както и Борис Христов? Обичаха да пеят тук, в Родината, носеха България в сърцата си. Винаги много се говори за такива хора, но когато опре до помощ, няма никой. Както в момента за паметника, който искаме да направим. Много хора казаха, че ще помогнат, но малцина откликнаха с действия. Искам да благодаря на община Павликени и на кмета Емануил Манолов, че от няколко години са насреща в дейността на Фондацията и наградата Гюзелев. Последните две години благодарение на тях се осъществяват проекти. Поради някаква причина Министерство на културата не успя да ни помогне в последните издания. Просто винаги има нужда и държавата да помогне малко.
Нищо не е лесно, винаги има обстоятелства, които ще ти пречат. То и без друго нещата са трудни, но в България са още по-трудни. Ние сякаш сме се родили тук, за бъдем подложени на изпитание. Колкото и да звучи странно, моят живот целият е бил едно изпитание. Нищо не ми е било лесно – и за най-дребните неща.
Да разбирам ли, че артистите в България не получават достатъчна подкрепа?
Да, абсолютно! Като изключим този труден период, някакви усилия все пак се правят. Но когато човек пипне с ръка проблема, вижда, че няма подкрепата. Ти трябва да реализираш някои неща, но ги правиш сам и със собствени средства.
Ако можеш да промениш нещо за артистите в България, какво би било то?
По принцип културата е на последно място във финансовите бюджети на държавите. Това е нещото, което бих променила. Но артистите трябва да се борим за промяна, това е най-важната стъпка.
Нещо, което разбрах за Съюза на артистите в България, е че не подпомага възрастните артисти, които често дори нямат какво да ядат. Това ми е много странно. Мисля, че Христо Мутафчиев е много чувствителен човек на тази тема. И много се учудвам, че в Съюза се случват подобни неща… Явно не може да огрее навсякъде, но от няколко места чувам, че не се подпомагат нуждаещите се възрастни артисти, защото „вече не били членове на Съюза“. Това е абсурдно! Те са по на 80 години и това, че не члвнуват, не ги прави по-малко артисти. Те цял живот са допринасяли за културата на България, не заслужават ли малко помощ?
България не си цени и не поддържа своите артисти!
Единственото нещо, от което има нужда артистът накрая, е морална подкрепа и уважение, а дори и това го няма! Те просто остават „имена в пространството“.
В какъв момент от живота се появи Вашата дъщеря?
В много хубав момент! Бях много млада, на 26. И бях много щастлива! Знаех, че ще е момиче, а лекарите в болницата твърдяха, че ще е момче. Баща ѝ също беше много щастлив!
В каква среда израсна Адриана?
Израсла е в изключително интелигентна и културна среда. Среда на творци, хора на изкуството, на културата. Не че другите не са културни. Просто всичките ни прятели бяха художници, музиканти, поети, певци и то предимно възрастни, зрели хора. Тя израсна по света и сред такива личности. Не прави разлика между хората и между расите, тя е гражданин на света.
Знаем, че сте снимали филми с нея. Какво беше изживяването?
Да! Снима се в някои от филмите в Италия през втората половина на 90-те и доста ѝ се отдаваше. През 2006 записа курс за театрално изкуство и колегите много я харесха, но тя се отказа, защото се разочарова много от начина на работа и как най-често се случват нещата. Там няма регламент – дори и да отговаряш изцяло на ролята, за която кандидатстваш, няма гаранция, че ще я вземеш, защото се намесва някой с “гръб“ и те измества. В другите страни е различно! Имаше възможност да отиде на друго място, но не пожела. Можеше да стане и певица, тя има глас и музикалност, но реши да избере друго поприще. Щом се чувства добре, това си е нейно решение. Иначе сега се занимава с блога си и снима кулинарно изкуство. Чувства се щастлива там, където е!
Какво ново да очакваме от Вас?
Фондация „Никола Гюзелев“ и бианале „Артемидия“ догодина ще имат официални събития. Тогава ще връчим четвърта Международна награда „Никола Гюзелев“ и ще се открие осмо „Бианале „Артемидия“.
Тази година предвиждам да направим събитие на сборно изкуство с артисти, оперни и актьорски изпълнения, които ще се случат в Рим.
Излезе нова моя стихосбирка на италиански по случай моите 40 години на сцена. Отделно сега пуснах на едно издателство в Рим сборник с любовни стихове, които те много харесаха и ще ги издадем. Искам да излезе и в България и в момента водя преговори с едно голямо издателство.
Трябва да довършим и документалния филм за Никола Гюзелев, който правим основно в Италия и Европа.
Пожелайте нещо на нашите читатели.
Пожелавам на младите хора да не се оставят да ги залъгват, да вярват в себе си и да обичат България! Това са три важни предпоставки, за да спасим България.
Автор: Мариана Станчева – Славчева
Фотограф: Калина Серафимова
