Автор: Божидар Стоичков
Днес в Travel Book се срещаме със Симона, която разказва за своето приключение – Камино де Сантяго.
Докато наскоро си търсех информация за Камино и си мечтаех един ден и аз да тръгна по стъпките на пилигримите, попаднах случайно на нейните сторита и красивото видео от това пътешествие. Има нещо особено в начина, по който разказва истински път, не просто кадри. И макар че още не се познаваме лично, реших, че тази история заслужава да бъде споделена — защото Камино не е просто разстояние, а преживяване.
- Симона, за начало — би ли се представила накратко за читателите на „Лицата на града“?
Аз съм Симона — архитект по професия, кулинар по страст и пътешественик по душа. Любител на красивото във всичките му форми, но и на истинското — онова, което не блести, а свети отвътре. Опитвам се да играя играта на живота красиво и с достойнство, нежност и честност към себе си и останалите. Живея в София, но съм родена съм в Родопите (гр. Смолян), а Камино де Сантяго само затвърди любовта ми към планината и насочи сърцето ми към нова страст — планинарството, което ме завладя и със сигурнос тепърва ще разгръщам.
- Как се роди идеята да тръгнеш по Камино де Сантяго? Имаше ли конкретен момент, в който реши, че това е „твоят път“ или импулсивно си каза: “ами тръгвам”?
Идеята отдавна беше в съзнанието ми — някак знаех, че ще го извървя — въпросът беше „кога“. Отговорът дойде тихо, почти шепнешком, в първия ден на новата 2025 година, докато пишех целите си, усетих ясно: имам нужда от разтърсване. От край, който да отвори ново начало. От място, което да побере цялата болка, която не съм успяла да изплача, и цялата сила, която не съм позволила да се роди. И тогава си казах — тръгвам през май!
- Какво те привлече най-много в Камино — духовната страна, предизвикателството, срещите по пътя, или нещо друго?
Първоначално ме привлече духовната страна — нуждата да намеря тихо място, където да се събера отново.
Последните две години преминах през един много дълбок личен процес — развод, който носеше със себе си повече болка и трансформации, отколкото човек може да си представи, когато гледа отвън. Това беше път, в който се докоснах до всички възможни дъна, а после бавно и внимателно започнах да изплувам.
Когато усетих, че най-сетне дишам нормално — не просто физически, а емоционално — разбрах, че съм готова за още една последна крачка. Исках да продължа до пълното освобождаване, да маркирам края на този период по начин, който е достоен, чист и символичен. Да затворя един дълъг кръг не с тъга, а с ходене — с движение напред.
Физическото предизвикателство ме плашеше, признавам. Но именно това ме привлече още повече — усещането, че страхът ми сочи пътя. А най-накрая — и най-неочаквано — ми подари нещо, което не бях предвидила: хората. Срещите, споделените погледи, моментите, които те намират точно в деня, в който имаш нужда от тях. Те се оказаха най-ценният пласт на Камино.
- Кога тръгна?
Тръгнах в средата на май — момент, в който времето е меко, светлината е щедра, а пътят още не е препълнен със стъпки. Перфектният сезон за Френския (класическият) път — и за моята собствена вътрешна пролет.
- През коя част на маршрута премина и колко време продължи твоето пътуване?
Избрах да тръгна от Лeон — повечето пилигрими първо преценяват колко време могат да отделят, а това автоматично определя и техния старт. Така беше и при мен: разполагах с около 20 дни, което прави отсечката от Лeон към Сантиаго най-логичния избор. Маршрутът е приблизително 320–350 километра, в зависимост от дневните отклонения.
Самият преход от Лeон до Сантягоде Компостела ми отне около 16 дни. След това продължих до Финистера — продължение, което някога са наричали „края на света“, а днес за пилигримите е своеобразно затваряне на цикъла.
Там,на самия край, направих нещо символично, но много значимо за мен – ритуално и пречистващо. Купих и облякох испанска бяла рокля, сложих грим за първи път от началото и по един тих, женствен, сантиментален начин стигнах до океана, оставяйки всичко, което е трябвало да остане зад мен. Това беше емоционалното пречистване, ден след религиозното такова в катедралата Сантяго де Компостелая, което маркира края за поклонниците и се извършва на специална литургия всеки ден още от X век..
Цялото ми пътуване беше 19 дни — фрагмент от целия френски път, но достатъчен да остави дълбока следа. И, разбира се, причина да се върна отново, за да извървя маршрута от самото начало до края.
- Какви бяха първите ти впечатления, когато пое по пътеката — хората, атмосферата, усещането?
Първите дни бяха смесица от притеснение и страх. Но още от първото albergue (хостелите за всички пилигрими по пътя) усетих смирение, ред и потапяне на хората, които бяха тръгнали преди мен. Въпреки че бях сред непознати, се чувствах като у дома. Атмосферата на откритост, споделяне и разбиране продължи до края — там разбрах, че Камино не е път. Камино е прегръдка, която светът ти дава, когато най-много имаш нужда да бъдеш хванат.
- Какви трудности срещна по пътя — физически, емоционални или чисто житейски?
Най-трудни бяха физическите изпитания (първият етап е първите 7-8 дни на физическа болка, докато тялото се адаптира) — болка в мускули, кости и сухожилия, натрупвана ежедневно. Емоционалният и рефлексивният етап си дойдоха навреме, когато физическото избледнява, емоционалното изплува. Някак отключи всичко. През мен минаха спомени, страхове, разочарования, признания, които сякаш отлагах с години. Но там, сред пътя, те вече не можеха да чакат.
Следващият етап, духовният, беше най-магичният за мен, но не успях да му се отдам напълно поради липса на време, което породи желанието да се върна за преминаване на целия път от самото му начало.
- Имаше ли момент, в който ти се прииска да се върнеш, или обратното — момент, в който усети, че вече си „вътре“ в пътешествието напълно?
Нито за миг не ми е минавало през ума да се върна. Имаше два дни, когато не знаех дали ще мога стигна до албергето си, заради физическа неспособност от болка. Тогава използвах услугата за пренасяне на раницата, което пък беше урок по смирение и осъзнаване, че “пътят” е по-важен от егото. От първата минута, когато стъпих в Леон, бях вътре в пътешествието — сърцето ми беше там. Но връщане назад? Никога.
- Какво взе със себе си по пътя — не само в раницата, а и в сърцето си?
Взех минимален брой вещи и максимален брой емоционални тежести за изхвърляне. Изумително е колко малко е нужно на човек за оцеляване, когато се предизвика да вземе само това, което може да носи на гърба си, изминавайки средно по 27км./ден. От чисто материална гледна точка, по пътя имаш нужда от точно два сета дрехи, чифт резервни обувки (оптимално решение са трекинг сандалите, които могат да се използват за всичко, не само за преходите), спален чувал, хавлия, щеки (животоспасяващи по пътя), базова козметика, очила и тапи за уши (също животоспасяващи), а в моя случай и малък тефтер с акрилни бои.
В сърцето си, определено имах много за пренасяне – мисли и емоции, които се бях научила да подминавам. На пътя ги срещнах. Изгледах ги в очите. И ги оставих там, по камъните и вятъра.
- Имаше ли нещо, което не успя да вземеш, а ти се искаше — предмет или човек?
Единственото, което истински ми липсваше, бяха повече материали за рисуване — повече цветове, повече хартия, още няколко инструмента, с които да запечатам бурния поток от мисли, емоции и пейзажи, които ме заливаха всеки ден. Но когато си пилигрим, всеки грам тежи, така че взех само малко тефтерче и няколко цвята — колкото да мога да сътворя по една рисунка на ден.
Във видеото, което направих, се вижда този мой ежедневен ритуал: всеки ден пишех по една лична тема и създавах по една рисунка, в която вплитах растения, намерени по пътя, и през тях пресъздавах пейзажа, в който бях живяла в този ден. Това беше моят начин да говоря с природата — и тя с мен.
А човек? Този път имах нужда да го извървя сама. Нуждаех се от тишина, от пространство, от време за собствените си мисли и страхове. Но втория път…Втория път мечтая да вървя с партньора си в живота — когато и който и да е той. Вдъхновиха ме всички онези страхотни двойки, които срещнах по пътя — тяхната близост, историите им, силата им да вървят заедно.
- Как те промени това пътуване — какво остави след себе си и какво отвори в теб?
Камино не ме „намери“, а ме олекоти. Върнах се по-лека, по-отворена, по-цяла. Изчистих големи страхове чрез синхроничности и срещи с хора. Отвори в мен надежда, нов хоризонт, нови мечти, нови цели, смелост да желая и да създавам. Показа ми светлината във всяка тъмнина, която носех.
- Ако трябва да опишеш Камино с три думи, кои биха били те?
Приемане.
Смирение.
Пробуждане.
- Какво би посъветвала човек, който мечтае да направи Камино, но все още се колебае?
Слушайте момента. Камино идва, когато сте готови — не, когато сте подготвени. То не е спорт. Не е надпревара. То е духовен път, който използва тялото просто като превоз. Не се страхувайте от умората — тя е кратка. Страхувайте се от неизживяното. Най-големият дар на Камино са хората, а пътят сам подбира срещите ви и е по-мъдър от всеки план.
- И накрая — кое е следващото приключение, което те очаква след този път и къде можем да те последваме?
В момента нямам план за ново приключение от типа на Камино. Фокусът ми е върху лични и кариерни проекти, вътрешни предизвикателства и нови стремежи. Камино ми даде нови нужди и приоритети, от което следва, че вече получих всичко, за което тръгнах. Имам дълъг списък с мечтани пътувания, но те ще дойдат, когато им е време.
А ако искате да ме последвате — Instagram и YouTube ще бъдат местата, където ще споделям красотата на живота в цялата му палитра — от най-светлите до най-тъмните цветове.
