„Аз се казвам Радина и със съпругата ми Деница имаме син на 1 година и 8 месеца. Решението да имаме дете беше много естествено продължение на любовта ни“.
Едно съвсем обикновено изречение, но всъщност не съвсем. Би било обикновено, ако вместо Радина, първото име беше Радо например. Но в случая не сте прочели грешно. Това са Радина и Деница, хомосексуално семейство с дете. И да – живеят в България.
Юни месец заради pride-a традиционно се шумеше доста за различните, за еднаквостите между нас, за любовта без граници и нормалността на всичко, което считаме за ненормално. За съжаление обаче шумът бързо затихва и отминава досущ като лятна буря и остават същите тези хора да живеят живота си днес, между нас – понякога неразбрани, понякога обиждани и поругавани.
Деница и Радина са от малкото „различни“ семейства у нас, които спокойно и необременено говорят за себе си и историята си. Истината е, че дори да не говорят, те са пример за едно модерно съвременно семейство, в което и двете са с интересни (и смислени) професии, а детето си отглеждат в максимално спокойна, свободна и любяща среда, както я определят самите те.
За тях родителството е предизвикателство, но вероятно точно толкова, колкото и за всеки друг родител за първи път, независимо дали е част от семейство, което се състои от майка и баща, или майка и… майка. Избрали са обаче да отглеждат личност, защото са сигурни, че детето им е такава и могат да са пример за този си избор в много отношения.
Какви други предизвикателства срещат в ежедневието си обаче? Трудно ли им е да устояват на избора си да живеят в България и как се справят в нашата среда? Ще ви разкажем историята на едно семейство, пълно с любов. Любовна история с много предстоящи глави за написване.
Запознайте се с Радина и Деница, майки на Калоян.
Как се запознахте? Беше ли любов от пръв поглед, или ви отне време да се „познаете“?
Радина: Запознахме се на работа. Звучи като голямо клише, което още един път доказва колко са обикновени и нормални хомосексуалните двойки. Със сигурност не беше любов от пръв поглед. Даже и от втори не беше. Дълго време работихме заедно и имаше много love-hate моменти в работните ни взаимоотношения, защото сме изключително различни като стил на работа. И въобще като хора сме супер различни. След това аз изживях сериозна криза в предишната ми връзка и Деница застана до мен като приятел. Подкрепяше ме, плаках на рамото ѝ, а тя през цялото време вече е била влюбена в мен. Не го виждах, разбира се. Аз бях погълната от себе си и от драмите си. Докато в един момент нещата просто се случиха. Оттогава сме неразделни.
Деница: Отне ни може би две години да стигнем една до друга. Работихме заедно, но не бяхме близки. В някакъв момент възхитата ми от Радина като чудесен, трудолюбив, прецизен и леко работохоличен колега се превърна в някакви неизяснени чувства. Отне ми 6 месеца, в които отричах пред себе си, че е така. В един момент вече нямаше как повече да се самозалъгвам. Тя беше в сериозна връзка (всъщност беше омъжена), за която си мислех, че върви прекрасно и няма никакъв шанс да отговори на чувствата ми. Постепенно тя започна да споделя повече с мен лични преживявания и проблеми, а аз винаги бях насреща да я изслушам. А и исках да ѝ помогна. Исках да покажа най-доброто от нея и да ѝ докажа, че с всичко може да се справи, защото в моите очи беше така. В някакъв момент сподели за кризата в брака си и че обсъждат да се разделят. За мен може би това беше най-трудният период, защото трябваше да давам съвети как да заздрави брака си, който вътрешно не исках да продължава. Но винаги съм се ръководила от това какво би я направило щастлива. В онзи момент това беше да оправи тези взаимоотношения, затова я подкрепях въпреки себе си.
Сега, като си спомням, звучи все едно всичко да е вървяло като по мед и масло, но беше време, изпълнено с много предизвикателства и кризи и на работа – много предизвикателства да намерим начин да работим заедно и да се справяме, много лични драми, кавги, командировки, много скайп чатове и много оперативки. От толкова работа не беше останало време да проведем разговор за чувствата си или да уточним какво става между нас. По време на поредната командировка на едно празненство тя ме прегърна много силно, аз я целунах, и така – до ден днешен. Ради не си пада много по емоционалните обяснения – всичко беше ясно.
Интересно ще е да разберем от всяка една от вас кога и как е стигнала до яснота за сексуалната си ориентация? Имали ли сте вътрешни борби, или сте били наясно, откакто се помните, и е било лесно за вас самите да го приемете?
Радина: При мен със сигурност не е имало вътрешни борби. Преди връзката ми с Дени имах съпруг, а вътрешно винаги съм знаела, че харесвам и жени. Като тийн бях влюбена в една учителка (отново клише). Въпросът е, че винаги избирах за партньори мъже, защото не бях убедена в това, което чувствам като влечение. Притеснявах се. Дори не съм споделяла с никого за влеченията ми. В един момент всички разбраха за връзката ми с Дени и вече беше ясно. Не съм заявявала публично каква е сексуалната ми ориентация. Не съм го и чувствала така. В един филм, който гледахме наскоро, главният герой, който беше гей, се питаше защо хетеросексуалните хора никъде не се обявяват – не се очаква от тях да кажат на света, че са хетеросексуални. Та и аз така. Следвах хода на събитията. Представях Деница за гаджето ми и толкова.
Деница: Не мисля, че като тийнейджър съм била наясно. Сега, ако гледам назад, мога да откроя някои влечения, които е трябвало по-ясно да ме наведат на тази мисъл, но може би съм била прекалено консервативна самата аз. А и ми беше достатъчно интересно да излизам с мъже. По-скоро желанието дойде по-късно като любопитство. Тогава се влюбих и бях за първи път с жена и всичко беше толкова УАУ, че оттогава ми е ясно, че харесвам секса и с мъже, и с жени.
А близките ви? Имахте ли трудности по общия път към приемането на същността ви?
Радина: Първото предизвикателство беше да споделим на част от колегите ни, не защото бяхме в хомосексуална връзка, а защото бяхме на ръководни позиции и имахме връзка. Винаги сме се стремели връзката ни да не пречи на работните ни взаимоотношения и от това да не страда организацията, в която работихме. С приятелите ни не сме имали никакви притеснения да споделим. Аз просто съм го заявявала пред тях или съм потвърждавала, като ме питат дали сме заедно. За родителите ни беше малко по-трудно. Все пак те са от друго поколение и за тях такава връзка е нещо извън нормата. Във времето те видяха, че ние се обичаме, подкрепяме и сме една за друга. Вече мога да кажа, че нещата са доста спокойни. Всички ни приемат и обичат такива, каквито сме. И ние ги обичаме такива, каквито са. Нищо, че са хетеросексуални.
Деница: Моите родители го приеха изключително трудно. Въпреки че вече бяхме достатъчно големи и отдавна живеех самостоятелно, те твърдо и крайно се опитаха да се противопоставят на връзката и да изискват от мен да я прекратя. Имаха много необосновани страхове, идващи от времето, в което са живели преди – че ще съм изолирана, нещастна или пък ще ме уволнят от работа, няма да имам приятели, и т.н. С времето малко по малко тези неща отшумяха и видяха, че не е толкова страшно (щастливи сме, имаме хубава работа и много приятели). Но им отне поне 2 години, за да може да говорим нормално, а баща ми все още не признава връзката.
Трудно ли се решихте да имате дете заедно? И после как избрахте начина, по който да го имате?
Радина: Решението да имаш дете винаги е трудно, независимо дали си гей, би, или хетеро. Също така е трудно независимо дали си по-млад или по-зрял; дали си сам или във връзка; дали имаш повече или по малко финансови възможности. Това решение винаги е трудно. И е така, защото е супер отговорно. Поне такова е то в моята глава. Аз винаги премислям нещата по сто пъти. За мен въпросът не е дали решението е било трудно, а по-скоро дали си го чувствал така; дали е дошъл този момент в живота ти, в който да имаш деца, дали това е естествено. И го искаш! В нашия случай и двете го искахме, и го искахме заедно. Децата са просто стъпката нагоре на света ни. Децата са най-великолепният потенциал, в които си заслужава да инвестираме. Те са огромен извор на вдъхновение и любопитство. Аз просто обожавам деца.
Затова просто пристъпихме към практическата част, която в нашия случай беше свързана с проучване, а след това и фактическото правене на бебе. Свързахме се с други две хомосексуални двойки (жени) с деца и ги помолихме да ни споделят през какво са преминали. Без да ги познаваме лично, получихме веднага отговор. Спомням си ясно имейлите, пълни с толкова разбиране и подкрепа, че ми вдъхна супер много самоувереност. Освен подкрепата имаше и ясно разписани стъпки и финансовото измерение на нещата. Имаше препоръка за лекари и клиника, в която да осъществим нашата обща мечта – бебе. Отидохме при най-великолепната лекарка и ѝ споделихме, че искаме да имаме дете. След една (!) инсеменация с донорски материал видяхме двете чертички на теста за бременност. Бяхме супер щастливи! Вярвам, че всеки, който е виждал тези две черти, знае за какво диво щастие и вълнение говоря.
Синът ви е на 1 г и 8 месеца. Промени ли ви това време като двойка? Как еволюираха отношенията ви, след като станахте родители?
Радина: Ох, разбира се, че ни промени! Сега сме една наистина много изморена двойка. Всеки, който има тодлър вкъщи, знае за какво говоря. Това да имаш дете е супер обогатяващо, вдъхновяващо и предизвикващо, но в същото време е ужасно изморително. Наистина времето, което ни остава заедно, е доста по-малко. Преди обожавахме да пътешестваме (и сега обичаме, де). Минахме цяла Хърватска на велосипеди. Не се спирахме. Любувахме се една на друга. Имахме време само една за друга. Правихме си постоянно изненади и подаръци. Мисля, че все още и двете обожаваме да правим всички тези неща, но просто не ни остава време. Или поне не толкова, колкото преди. Работим доста повече и грижите около малкия човек са неспирни. Имаме котка и куче. Понякога и двете сме супер щастливи, когато имаме ден без рев, всички са нахранени и заспали блажено, а ние сме се гушнали на дивана. Толкова е просто, а в същото време е толкова трудно. Определено се стремим да отделяме време за нас самите. Заедно и поотделно. Обичаме да се разхождаме семейно, да играем с малкия и да се гушкаме. Нищо след детето не е същото. И със сигурност сега е още по-хубаво. Искаме и още деца. Поне още едно. Ако имаме сили и още две. Ще ни трябва голяма къща. Стискайте палци да успеем да я сбъднем.
Деница: Разбира се, че го промени. Най-малкото от двойка станахме семейство. Връзката между нас се задълбочи многократно, понеже преминахме през толкова невероятни неща заедно. И двете изцяло сме отдадени на семейството – едва успявам да отскубна един час седмично за спорт, а Ради понякога да излезе. Ходенето на концерт или на кино е някакво събитие – организира се предварително кой ще гледа детето, кучето да е разходено, котката нахранена, а всички инструкции раздадени. Като в онзи виц, че като имаш дете, пак започваш да питаш майка си дали може да излезеш вечер. Промениха се много и нещата, които ни интересуват, и темите, за които си говорим, книгите, които четем. Това е един цял нов непознат свят, който откриваме заедно. Попадаме на снимки от преди детето и се смеем, че това е било в друг живот. Но не сме спрели да пътуваме например. Детето вече е ходило 2 пъти в Гърция и в Дания, и в Германия. Водим го винаги с нас – независимо дали на море, на Мусала или в чужбина. Имаме в пъти повече отговорности, пораснахме много, но все още се възхищавам на Радина – вече не по работа, а за всички грижи, които полага за всички вкъщи.
Как се живее в България като част от еднополово семейство с дете? Кои са най-големите предизвикателства за вас? Кое ви е лесно?
Радина: Живеем наистина спокойно. Не сме имали някакви конкретни проблеми, заради това, че сме гей и имаме дете. Никой не е дискриминирал детето ни, заради сексуалната ориентация на родителите му. Той е малък обаче и до момента единствените институции, с които сме се сблъсквали са педиатъра и детските ясли.
Педиатърката ни прие съвсем нормално след един разговор, в който ѝ обяснихме за нашето семейство. Сега няма никакъв проблем и Деница (аз съм биологичния родител на детето ни) да заведе Калоян при нея. По документи се води, че Калоян има един родител, но на практика не е така. Педиатърката ни прави компромис от разбиране и добро сърце, защото Деница не е родител на Калоян по документи, а медицинска информация се дава само на родителите. Но ако нещо се случи с мен, или нещо се случи с детето, и аз не съм наоколо, Дени може да има сериозни проблеми. От това да ѝ откажат достъп до информация в болницата, до това ако аз умра, държавата да ѝ вземе детето ни. Можете да си представите това какъв стрес би било за едно дете. Тъкмо е загубило родител и някой го изтръгва и от другия му родител, и на практика от семейството му. Затова са необходими реформи в законодателството по признаването на нашите бракове (ние се оженихме в Дания тази година). Съжителствата и децата на гей двойки вече са факт. Само държавата не ги „вижда”, което поставя тези семейства в неравностойно положение.
Опитът ни с детските ясли (не държавни) също е положителен. Търсихме място за Калоян дълго време и в началото на всеки разговор се представях, като разказвах за нашето семейство. Не съм получила и един негативен коментар. Предизвикателствата пред нас си същите като пред едно хетеросексулано семейство – съвсем битовите ежедневни неща, родителските колебания, и предизвикателства. Чудим се дали се справяме добре и как да бъдем по-добри родители; как да сме хармонична среда и добър пример за сина ни; как да успеем да съчетаем всички задачи в 24 часа. И, разбира се, най-голямото предизвикателство – как да укротим тръшкащ се тодлър (ако случайно знаете – споделете). Аз вярвам, че има повече неща, които ни обединяват с хетеро семействата отколкото такива, които да ни разделят.
Деница: В момента живеем спокойно и щастливо. Имаме проблемите на всяко друго семейство в страната. Има няколко разлики, които сега за нас не са на дневен ред, но като Дамоклиев меч знаем, че висят: наследствеността – детето ми не ми се води наследник, жена ми не ми се води жена, а ако утре ме блъсне пиян шофьор на пешеходна пътека, те нямат права върху апартамента, който е на мое име; ако Ради я блъсне пиян шофьор на пешеходна пътека, синът ни ще загуби не един, а двама родители; ако сме в чужбина и на Ради ѝ се наложи да се прибере по-рано, аз не мога да мина с детето после през границата. И други такива подобни лично битови правни проблеми. Хората са много стресирани, че ще се разтвори земята, ако хомосексуалните хора имат право да се женят в страната ни, но истината е, че просто ще имаме възможност правно да осигурим вече състествуващите ни взаимоотношения. И това дали детето, което отглеждам, може да ме наследи, не би следвало да пречи на никой друг. Не разбирам понякога цялата тази истерия и страх от гей хората.
От дългогодишната ви работа по Free Sofia Tour става категорично ясно, че обичате България и в частност София и искате тя да бъде по-видима на световната културна и туристическа карта. Как виждате страната ни към настоящия момент?
Радина: Наистина и двете обичаме България и София. Искахме тук да създадем семейството си и децата ни да растат тук. В последно време, обаче, имаме някои големи колебания дали да останем в България. Именно защото не виждаме сериозно подобрение в средата на живот. За съжаление и силната дезинформация около Истанбулската конвенция, и приемането на новата Национална стратегия за детето показва колко неготови са хората тук за промяна. Промяна, която ние като личности и като двойка смятаме за фундаментална, за да можем да отлепим от дъното.
Деница: От 4-5 години сме се откъснали малко от туризма, защото и двете започнахме да работим в сферата на образованието. Нагласите на много хора и в туризма, и в образованието са носталгични за старото „сигурно” време и за нещата да стават по „втория начин”. Това ме отчайва, но виждам и много хора, които полагат много усилия в правилната посока. Затова бях част от FST, затова и сега съм част от Заедно в час.
Но след детето започнахме да говорим и за варианти за емиграция и то не защото сме „нетрадиционно“ семейство, а защото не искам данъците ми да се разхищават и не искам да ме управляват по този безочлив и гнусен начин. Не искам да има коли по тротоарите, боклуци по градинките и дупки по улиците. Искам да се прибера и никой да не ми е спрял пред гаража. Такива съвсем не-гей неща ни вълнуват.
Имали ли сте моменти, в които ви се е искало да зарежете всичко и да избягате някъде далеч?
Радина: Да, разбира се. Като всеки човек, и аз си имам такива моменти. Понякога просто искам да „избягам” до някой бар и да си пийна един коктейл. Понякога искам да избягам много надалеч. Но най-често искам да съм си тук и сега, защото съм щастлива. Мисля, че най-много бях обидена и наранена, когато покрай Прайда 2017 година спорих с „опоненти” във Фейсбук. Разбира се, аз защитавах Прайда и нас като семейство. Бях обиждана, наричана с ужасни думи и даже заплашвана, че трябва да бъда убита по най-различни начини. Прочетох, че съм изрод и че нямам право да имам дете. Тогава мисля, че беше най-яркият момент в живота ми, в който исках да избягам. Нямам идея накъде. Оттогава се научих да не се занимавам с подобни начинания. В реалния живот никога не ми се е случвало подобно нещо. Затова предпочитам да живея тук и сега, да си говоря с приятни хора, да уча, да се развивам, да давам най-доброто от себе си. Да си гледам детето, да обичам съпругата си и да сме щастливи.
Деница: Много е странно, че дори да искаш да избягаш, знаеш, че трябва да се върнеш в 6.00 да разходиш кучето и в 8.00 си ляга детето. Това е по-силно от всяко желание. То вече е вътре в нас. Те са част от нас. Единственият начин е да бягам с тях, ама то пък тогава какво бягство е това. Но е важно да можем да си почиваме. Аз много разпускам в планината и гледаме да намираме време за това. Не съм фен на бягството, а на ефективната почивка.
На кой въпрос искате да отговорите, но пропуснах да ви задам?
Радина: За мен най-важното послание, върху което ми се иска всички да се замислим, е това, че сме повече еднакви, отколкото различни. Трябва да се научим да приемаме различността на другите. Независимо дали е цвят на кожата, сексуална орентация, начин на живот. Приемайте различните, защото преди да сме различни първо сме хора. А най-важното е да оставите децата си необременени в това отношение. Не ги учете да приемат различните, защото те вече го могат. Ние сме тези, които ги спираме.
Автор: Владислава Генова
Снимки: Личен архив
