Автор: Галя Давидова
Срещаме те с Илко Биров — музикант, чиито песни носят аромат на дърво, прах и светлина. В тях блусът среща българската чувствителност, а театърът — искреността на човешкия глас. Инди, фолк, кънтри и поезия се преплитат в музика, която звучи едновременно познато и ново. От „Театрален роман“ по Булгаков до интимните му акустични проекти, Илко търси онова място, където изкуството се случва между хората.
Как започна пътят ти в музиката? Имаш ли някакъв момент, който те убеди, че това е твоето призвание?
От най-ранна възраст съм сред инструменти, касетки, дискове, звуци. Първите ми снимки са как пълзя в басовия барабан на вуйчо ми. Не съм имал един конкретен „аха“ момент, но музиката винаги е била естествено продължение на това, което съм, по един или друг начин. Като дете мечтаех и за рисуване и анимация, и до днес тези две неща са част от представата ми за себе си. Но музиката просто остана най-силният и постоянен импулс, а вече и в професионален план.
Кои са артистите или стиловете, които са те вдъхновили в началото?
Един от най-ярките ми детски спомени от Канада е как пътуваме в бордо Oldsmobile на баща ми, през огромни тунели с жълта светлина, и по радиото звучи Nirvana. Това беше началото – после дойдоха Oasis, RHCP, Eric Clapton. Тези артисти ме накараха за пръв път да поискам да хвана китарата и да опитам да пея.
Как би описал своя музикален стил днес — инди, фолк, кънтри, блус — или просто „твоето звучене“?
Откакто се помня обичам киното, и мисля за музиката си по сходен начин, че всичко започва от историята. В киното звуците и визията се променят според разказа (в този смисъл дори Аристотеловата „Поетика“ може да се чете като ръководство за филмова музика). Така е и с песните – първо идва историята, а стилът се променя спрямо нея. Последната ми песен е каубойска балада, предишната – шумна апокалиптична рок балада със звучене като от 70те. Чувствам се късметлия, че идеите идват от различни места; не винаги успявам да ги „хвана“, но всяка носи своя свят.
В албума/проекта „Happy“ има две прекрасни акустични изпълнения — “I’ll Be” и “Kara”, записани с Иван Алексиев и Константин Кучев. Как се срещнахте и как се роди тази съвместна работа?
По онова време свирехме заедно като трио. С Косьо се познаваме от години, още от дните, когато живеех в Пловдив. Един наш общ приятел – от онези, които винаги движат нещо – правеше стендъп шоу в заведението, което по-късно стана „Bee Bop Café“. Освен стендъп той искаше да има и музикална част, нещо като отворена сцена, където всеки може да се включи както пожелае. Беше поканил Косьо да представи „Разходка по луната“ – странно, забавно музикално-импровизационно представление, в което публиката пише думи на листчета, думите се теглят от шапка и се ражда музика по тях.
Косьо пристигна натоварен като пътешественик – китара, цигулка, укулеле, огромна раница. Запознахме се, споменах, че свиря на китара, а той веднага ме попита дали искам да му помогна за импровизацията. Останалото, както казват, е история. Получи се чудесна вечер, а „Разходка по луната“ впоследствие сме правили заедно десетки пъти, в различни градове и дори в планината по залез слънце. Спомням си, че още пред заведението първият ни разговор беше за детската музика и мечтата някой ден да направим „готин детски албум за деца и техните родители“. И ето – през 2024 тази мечта стана реалност с „Чудна музика“. Понякога манифестирането наистина работи.
С Иван се запознахме не по-малко кинематично и понякога се шегуваме за това. Беше зима, качвах се в метрото, когато шапката ми падна на пода. Иван я вдигна и ми я подаде. Благодарих му, а той ми се струваше познат — сетих се, че съм го виждал на снимки с един софийски музикант, защото тогава свиреше на контрабас. Добавих го същата вечер във фейсбук, той ме попита дали съм сталкер, а малко след това започнахме да свирим заедно – първо на „Витошка“ с песни на Елвис, Боб Дилън, Бийтълс и други, а после по два пъти седмично в ирландския пъб „McCarthy’s“. И така – няколко години.
Днес и двамата са ми, без преувеличение, едни от най-близките хора.
Какво за теб е най-ценното в музикалното партньорство — свободата, взаимното усещане, или нещо друго?
Правенето на музика с друг човек е особен вид разговор – такъв, в който думите са почти излишни. Най-много го харесвам това: че не обясняваме, не се убеждаваме един друг, а просто следваме едно общо течение. С Косьо написахме целия албум „Чудна музика“ точно така – той с цигулката, аз с китарата, някой започва, другият поема, и изведнъж мелодията вече си е там, сякаш само ни е чакала. След това аз записах и продуцирах музиката във финалния ѝ вид.
Така се случи и с „Кораб“, последната песен в албума. Помня, че от рафта ме гледаше Уди Гътри – може би и затова духът му се прокрадна в стаята. Засвирих нещо, без да мисля; мелодията дойде цяла, думите още бяха в мъгла, но Косьо ги улови. Той изсвири едно красиво, крехко соло с цигулката, и когато приключихме, просто се погледнахме – знаехме, че вече имаме песен. Изсвирихме я още веднъж за телефоните, за да не я забравим, но истинският момент беше онзи първият – онзи трепет, в който нещо се ражда.
С Иван процесът е различен, но също толкова ценен. Когато започваме да работим, винаги си напомняме, че сме в „judgment-free zone“. Това ни дава свобода да споделяме идеи без страх дали са достатъчно добри. Първо идва хаосът на брейнсторминга, чак после тихият ред на редакцията. С Иван често ни връхлитат идеи толкова бързо, че след две-три вече се смеем, че сме изморени, и разговорът поема в съвсем други посоки. Там е онова „нещо друго“ – свободата, взаимното разбиране, което създава пространство за музика.
„Mr. Punch“ е твоят най-нов сингъл. Какво те вдъхнови за тази композиция и как се различава от предишните ти парчета като „Japanese Dolls“ или акустичните версии на „I’ll Be“ и „Kara“?
Конкретно за “Mr. Punch” се вдъхнових от един графичен роман, който Иван ми даде да чета. Романът е на Нийл Геймън, и се казва The Tragical Comedy or Comical Tragedy of Mr. Punch. Историята в романа е доста мрачна, но в края има светлина в тунела, така се получи и с песента.
Всяка песен е малка вселена, разказва нейна си история. Japanese Dolls беше написана заедно с Иван, една от онези песни, които измисляме за 15-20 минути като текст и музика. След това отне много часове да се продуцира с всички инструменти, разбира се (и тук едно огромно благодаря на легендарния Мага за помощта и пост-продукцията), но началото беше една комуникация без много-много приказки. Започнах да повтарям „Fashion!” върху един фънки акорд и на Иван това му беше смешно, след това той измисли целия текст на бриджа, което ми е любимата час то песента, а той е “Do you like my feet better, I’m wearing new shoes, their color don’t matter, I’m dancing the blues, Do-Si-Do to the doorway, I’ll see myself out, personality’s damaged, with or without, broken Japanese dolls, broken Japanese dolls…”
Как виждаш инди-фолк сцената у нас? Развива ли се, или все още е нишова?
По принцип инди-фолк си е нишово нещо, но има много светли артисти в момента у нас, които творят прекрасна музика по един или друг начин свързана с този стил, това са хора като Mono & the Stereos (отскоро с ново EP, което силно препоръчвам), Woomb, Yanichka Nushi, Slicr, Rada Ilieva, Кристина Топалова – KEYA, и други.
Имаш ли любимо място за свирене в България?
Честно казано – в стаята ми. Не свиря много пред публика в момента, но това може скоро да се промени.
Как реагира българската публика на твоите живи изпълнения — има ли разлика между театралната и музикалната публика?
Реакциите винаги са били топли, независимо дали е в театъра или на концерт. Понякога осветители или сценични техници са ми споделяли, че си пеят мелодиите, а веднъж човек зад камерата в БНТ ми каза, че песента го е изкефила. За мен свиренето е комуникация – правя го за хората, не за да демонстрирам нещо. В театъра е по-непряко, но идеята е същата: музиката да докосне и да подпомогне разказа.
Като музикант, композитор и човек, който работи в театъра, какво би искал хората да почувстват или запомнят, когато чуят твоята музика или видят твоите проекти?
Не очаквам хората да почувстват нещо конкретно – вярвам, че музиката резонира различно с всеки. По-скоро се надявам това, което правя, да се вписва честно в историята, която разказвам, било то в песните или в театъра. В момента работя по музика за късометражен филм и за мен най-важното е тя да служи на сцените.
