Тя е журналист и автор на блога „Солунска 16“. Този месец беше премиерата на първата ѝ книга „Хартиена лодка в открито море“ на издателство „Будлея“. Споделя с нас, че не е написала тази книга, а единствено е записала историите, продиктувани от живота през последните 10 години – нейния и на хората край нея. Разтваряш обаче книгата и сякаш не четеш нейния живот, а своя. Там са сладките дири, които детството е пуснало по пътя ти до днес, там е първата любов, която още намира какво да ти прошепне в кьошето на незабравимото, там са разочарованията ти, надеждите, вълненията, паданията, там е твоето търсене на светлина във всяка пътечка, по която поемаш. Тя е Мила и май е права, че: „Хартиена лодка в открито море“ не е нейната книга, а твоята и нашата – такава, каквато я живеем. Такава, че е приютила най-личните мисли и чувства на всеки един от нас.
Мила, какво е чувството да пуснеш първата си книга да плава в открито море?
Вечерта, след като я видях на рафта в книжарницата, се прибрах вкъщи и я разтворих. За първи път я четях през погледа на друг човек – онзи, който я е открил сред морето от книги и е избрал да купи нея. За първи път прочетох собствените си думи и мисли като страничен читател. Беше странно и страшно. Няма да повярваш, но не знаех какво да очаквам при това прочитане. За първи път осъзнах, че съм изпратила много интимни мисли на смело плаване. Всеки може да ме прочете през тях и всеки може да отсъди, но не ме е страх от това. Далеч по-важно ми е да има смисъл от това писане. Бих искала да съм пуснала в първата си книга човешки теми, значими теми, неща, които ще накарат хората да се почувстват по-малко сами в своето плаване. Теми, които минават и бележат живота на всекиго, като: родителството, любовта, загубата, страховете, тъгата, търсенето на себе си, порастването. Никой няма нужда от книги ала „мило дневниче“. Бих искала моята книга да е твоята книга, нейната книга, тяхната книга, нашата. Бих искала тези текстове да ни водят към онова топло пристанище, в което знаем, че може винаги да се върнем, независимо каква тежест е наклонила мачтата ни, и да бъдем сигурни и спокойни, че утре ще е по-добре.
Защо я нарече „Хартиена лодка в открито море“?
След една красива, но пагубна любовна история се бях озовала на дъното. И толкова здраво бях прегърнала това дъно, че си мислех: „Е, този път няма как да отлепиш“. Оказа се, че не е вярно. Да, всички ние сме малки, леки и уязвими като хартиени лодки в голямото море Живот, но колкото и зловеща да е бурята, устроени сме да се върнем на повърхността. А в някой хубав ден слънцето изсушава платната ни и ние продължаваме към следващото. Устроени сме да търсим хоризонта, да дишаме в неговата посока. Устроени сме да бъдем малки в голямото, но силни и в най-тежката си слабост.
Наистина ли писа тази книга 10 години?
Да, защото преди 10 години нямах никаква идея, че пиша книга. Започнах личен блог и година след година в него пусках като в чекмедже важните за мен думи и усещания. Постепенно много хора припознаха в моето и своето, и „Солунска 16“ стана тяхното място за душевни открития. Десетки пъти са ме питали кога ще издам книга, но това никога не е било цел. Сега, когато събрах последните 10 години с всичките им бури, ветрове и падащи звезди на хартия, осъзнах, че книгата се е появила съвсем навреме. Всяка нейна страница носеше у мен промяна. Всяко осъзнаване, което идваше между редовете, вдигаше платната на лодката ми. И ето я днес, готова да донесе топъл вятър и на други хора.
Какви хора те четат?
О, това е любимият ми въпрос, откакто открих, че нямам „ниша“ сред човешките сърца. Мислех, че ме четат главно жени, защото те са тези, които най-често изпращат обратна връзка. Напоследък обаче, особено покрай излизането на книгата, открих, че това не е така. Мъжете с огромно любопитство надничат в душата ни и често се оказват дори по-чувствителни от нас. Едни от най-интересните комплименти за тази книга получих именно от мъже. Те като цяло се изумяват на това да се говори толкова разсъблечено за чувства. В същото време имат нужда да говорят с някого за своите чувства. Не знам защо не е прието за „мъжествено“ мъж да споделя тъгата, ревността или страха си. В „Хартиената лодка“ откриват партньор в този разговор, или поне така ми сподели един мъж наскоро…
Четат ме търсещи хора, чувстващи хора. Четат ме хора, за които плаването не е само достигането от един бряг до друг, а пътешествие, любопитство, страст, надежда, дързост, любов.
Тъжна ли е твоята книга?
Моята книга е събрала цяла колекция от тъга, но няма нито един текст, в който последната дума да е на тъгата. И не говоря за баналното „позитивно мислене“, не. Всеки текст в тази книга търси светлината. Всеки текст знае, че тя е в ъгъла на хоризонта и след малко ще порасне до цяло слънце. Неизбежно е.
Какво казва синът ти за книгата?
Той ме застреля с въпроса: „Мамо, онова нещо на стр.11 ти ли го измисли, или го прочете някъде?“. Той е на 15 и е изключително емоционално зрял. И той, и неговите приятели са страхотни. Много пъти сме седели по нощите да разговаряме за важни неща и всеки път ме изумяват с дълбочината на въпросите и разсъжденията си. Изобщо, аз вярвам и в книгата също съм го написала, че децата ни ще бъдат по-добри от нас. По-умни, по-дълбоки, по-устремени. Друг е въпросът, че когато авторът на някоя „мъдрост“ е майка ти, е трудно да повярваш. Все пак най-великите „мъдрости“, които си чувал от нея, са: „Написа ли си домашното?“, и „Айде стига с тоя телефон, че ще оглупееш съвсем!“.
Градът герой ли е в твоята „Хартиена лодка“?
Градът е герой във всеки мой ден, във всяка моя история, няма как да не е герой и в моята книга. Обичам морето, а една любов ме накара да обикна и планината, но градът е истинският ми дом. Отраснала съм на малка уличка в центъра на София и под звуците на минаващи пешеходци и тананикащи си капчуци най-сладко заспивам. Градът е дом на най-ценния ми корен – детството. Той е дом на най-свидното ми порастване – това на родител. Градът е дом и на най-красивите вълнения, затова аз винаги го нося в моята хартиена лодка.
А любовта дом ли е също?
Любовта е Вселена. И в нея има от всичко. Докато в дома ни има най-вече сигурност и уют, във Вселената се срещат и бури. И урагани, и торнадо, и премествания на планети дори. С любовта бяхме скарани известно време. Аз ѝ се нацупих, понеже дълго време се правеше на бяла птичка, а след това ме клъвна с непозната злоба. В момента сме в дипломатични отношения и мисля, че всяка от нас най-после признава автономията на другата. Ще ти кажа обаче една тайна. Тази наметка на циник ми е само за пред страховете. Много лесно мога да я сваля, ако Любовта реши да ме покани на танц. В открито море, разбира се.
Автор: 8pm
Снимки: Ivy and Alex Orange Photography
