Домашното насилие често започва тихо — с привидна грижа, която прикрива контрол, и с постепенно ограничаване на свободата. Цветелина говори за тези ранни сигнали в книгата си „Жена. Не жертва“, в която събира личната си история и професионалния си опит. Желанието ѝ е да помогне на хората, които живеят в насилствени отношения, да назоват случващото се и да потърсят подкрепа
Първата част на книгата разказва за собственото ѝ детство, белязано от почти осемнайсет години насилие. Втората разглежда моделите и механизмите, които поддържат насилствените отношения, и предлага практически насоки. Идеята се ражда преди четири години от стремежа личната болка да бъде превърната в подкрепа за други жени.
Разговаряме с Цветелина за ранните прояви на насилието, трудността да си тръгнеш и възстановяването след това. Тя споделя и как четенето и писането могат да помогнат на човек да разбере преживяното. Книгата, подчертава Цветелина, може да отвори врата към промяната, но не бива да замества психологическата и юридическата помощ.
Здравей, Цветелина! В твоя професионален и творчески път се срещат клиничната психология, литературата и работата с хора, преживели насилие. Коя си ти отвъд официалната биография и как тези три посоки се събраха в книгата „Жена. Не жертва“?
На първо място съм просто жена, която обича книгите, писането и търсенето на смисъл. Не намирам нищо по-красиво от това да правя неща, които ме вдъхновяват и ми носят вътрешен мир. Неизменно посоките в живота ми се допълват и достигат своето проявление в книгата по един много откровен и болезнен, но необходим начин.
Кога се появи първата идея за тази книга? Имаше ли конкретен момент, разговор или житейско преживяване, след което разбра, че тя трябва да бъде написана?
Идеята се зароди точно преди четири години, когато започна и нейната реализация. Единственото, което ме подтикваше, беше нестихващият стремеж да трансформирам личната си болка в средство за подкрепа на жени, преживяващи или преживели насилие.
В представянето на книгата се споменава, че зад професионалната ти роля стои и лична история, преминала през болка, загуба и вътрешни битки. Ако се чувстваш готова да споделиш — доколко „Жена. Не жертва“ е свързана с твоя собствен живот?
Да. Първата част от книгата е изцяло автентична и лична история — моята собствена. Няма нищо в нея, което да е художествено украсено, и именно това я прави толкова сурова и необходима. В нея разказвам за насилието във всичките му форми от гледна точка на детето жертва. Насилие, което продължава почти осемнайсет години, до моето драматично напускане на „къщата на ужасите“, както я наричам в книгата.
Книгата съчетава художествен разказ и практически наръчник. Защо избра точно тази форма и какво може да постигне историята, което един изцяло психологически текст не би могъл?
Избрах тази форма, тъй като се занимавам професионално с библиотерапия и мога да заявя, че чрез художествено представения текст човек преминава през конкретни етапи, които му помагат да се свърже по един специален начин със себе си. Текстът позволява на читателя да се идентифицира с персонаж от историята и/или със самата история. След това настъпва катарзис, често болезнен, но неизбежен, и накрая т.нар. „инсайт“, или нужното прозрение, до което четящият достига. При строго научния текст тези етапи не биха могли да се реализират.
Заглавието е категорично — „Жена. Не жертва“. Какво означава за теб освобождаването от идентичността на жертва, без това да омаловажава преживяното и без отговорността да бъде прехвърляна върху пострадалата жена?
Освобождаването е свързано с разбирането на моделите, които са детерминирали подобен тип отношения. Жената не носи отговорност за това, че е жертва преди осъзнаването на първопричината. Затова във втората част са обяснени не само моделите, които несъзнавано се репетират в насилствената динамика, но и механизмите, които я поддържат. От ключово значение е по-дълбинното разбиране на травматичните минали преживявания, именно за да не се омаловажават в бъдеще каквито и да е прояви на насилие.
Какъв път извървява героинята — от кой вътрешен свят тръгва и до какво осъзнаване достига? Какво би искала читателката да разпознае в нея, без да разкриваме твърде много от сюжета?
Героинята е малко дете, на което много бързо му се налага да порасне. Нейният вътрешен свят е населен с опасности, които налагат широк набор от защитни механизми. В един момент, който няма да издавам, вече по-голяма, тя осъзнава, че не желае да се превръща в своята майка, че животът, такъв, какъвто го познава, не е животът, който би искала за себе си. Бих искала читателката да разбере, че не е сама. И че в нея има неподозирана сила, която би могла да я подтикне към действие. Нужно е на първо място просто да повярва, че я има.
Коя част от книгата ти беше най-трудно да напишеш и имаше ли момент, в който се запита дали имаш сили да продължиш?
Разбира се, това беше първата част — личната история. Много пъти спирах, понякога за седмици, дори месеци, и нямах смелост да продължа. Беше дълъг и трънлив път, но сега съм безкрайно удовлетворена от това, че не позволих на съпротивите да победят и въпреки всички състояния, през които преминах, докато пишех, тази книга намери смелост да се появи.
Към кого е адресирана книгата — единствено към жени, преживели насилие, или и към техните близки, специалисти и хора, които разпознават контролиращо или агресивно поведение в самите себе си?
Книгата е полезна не само за жени, преживели насилие, и специалисти. За мое учудване немалко мъже се свързаха с мен, за да споделят полезността, която са им донесли някои от описаните теми. Книгата е важна за онези възрастни, които някога са били жертви на насилие; за жените и мъжете, които някога са се намирали или в момента се намират в насилствена динамика (независимо от формата на насилие); за всеки човек, който се стреми да се предпази от навлизане в насилствени отношения.
Когато кажем „домашно насилие“, много хора все още мислят единствено за физическия удар. Кои са другите му проявления и кои ранни сигнали най-често остават неразпознати?
Домашното насилие не започва с физически удар. То често започва тихо, с привидна грижа, която маскира контрол, със свръхидеализация, която се проявява в извънредно количество комплименти, подаръци, чувство за притежателност, бавно ограничаване на социалните контакти и пр. Много зависи от личностния профил на извършителя на домашно насилие. Физическият насилник не заблуждава. Психоемоционалната и икономическата форма на насилие обаче са не по-малко опасни именно с това, че извършителите могат да изглеждат привидно идеални партньори. В същото време те манипулират, изневеряват, омаловажават и въвличат жертвата в един омагьосан цикъл, за който тя често дори не подозира с години.
Къде преминава границата между тежкия партньорски конфликт, токсичната връзка и насилието? Как човек може да разбере, че вече не става дума за проблем във взаимоотношенията, а за системен модел на власт и контрол?
В здравите отношения при конфликт тонът е премерен, има изслушване и разбиране на потребностите на другия. Често чувам: „На всеки се случва да изпусне контрола“. Реакциите ни са относими към дадената ситуация и въпреки това регулацията на емоциите е отговорност на всеки човек. Когато знаеш, че нараняваш партньора си с дадено поведение, решението е едно — не го позволяваш. Проблемите в отношенията се решават в спокойна дискусия. Системната ескалация с достигане до вербална и/или физическа агресия е сериозен повод да се замислим.
Ревността, постоянните проверки, ограничаването на контактите и финансовият контрол понякога се представят като любов или загриженост. Кога тези прояви трябва да бъдат разпознати като предупредителни знаци?
Още в самото начало. Във втората част на книгата има отделен раздел за ранните признаци, по които насилието може да бъде разпознато. След започването на нови отношения наред с бурните емоции е нужно и време за наблюдение. Склонните към извършване на домашно насилие в много ранен етап започват да изпитват границите на жертвата. При добра информираност вероятността от попадане в насилствена динамика е значително по-малка.
Защо въпросът „Защо просто не си тръгне?“ е погрешен и болезнен? Как действат цикълът на насилието, страхът, срамът, икономическата зависимост и надеждата, че партньорът ще се промени?
Въпросът „Защо просто не си тръгне?“ е не само погрешен и болезнен, но и предполага, че жертвата се намира в свободна ситуация и спокойно избира между две равностойни възможности. Но насилствената връзка често постепенно ограничава точно способността за свободен избор. Тук съществуват и множество други фактори. Човекът може да е заплашван с децата си, с живота си, да е финансово зависим, да е чувал стотици пъти, че е луд и неспособен. С времето думите на насилника се превръщат във вътрешна истина за жертвата.
Цикълът на насилие започва с натрупване на напрежение, преминава през ескалация (физическо, вербално, сексуално насилие) и навлиза във фаза на „меден месец“, когато за кратко може да има топлина, нежност, подаръци. След това цикълът започва отново. Жертвата на насилие има множество механизми за справяне в подобен тип динамика. Някои от тях включват когнитивни изкривявания и/или убеждения, при които се наблюдава вярването, че извършителят на насилие ще се промени. Допускането съществува благодарение на ранния травматизъм, поради идеята, че с повтарянето на травматичния опит жертвата ще „поправи“ щетите, нанесени от единия или двамата родители. Докато не бъдат разпознати моделите, които поддържат отношенията, жертвата ще се връща отново и отново в насилствена динамика.
Как насилието се отразява на децата, дори когато те не са преки физически потърпевши, а само негови свидетели? По какъв начин преживяното в семейството може да се пренесе в отношенията им като възрастни?
Освен от личен опит ще отговоря и като професионалист, работещ с деца, жертви на насилие. Всяко действие, което причинява психологическа вреда на детето, е насилие. За да се предпазят от болката, която им носи насилието, децата изграждат защити, които впоследствие се проявяват чрез девиантно поведение, склонност към изричане на лъжи, ранна сексуализация, проблеми с авторитети и пр. Развитието на детето е свързано с процеси, при нарушаването на които се нарушава и последващото функциониране на възрастния индивид. Например при емоционално нестабилна майка, дори без физическо посегателство, когато тя един ден е топла, а на следващия — емоционално дистанцирана, възрастният мъж несъзнавано ще привлича жени с профила на майка му в опит да получи от нея това, което родителят не е успял да му даде.
Ако наша читателка разпознае собствената си връзка в тези думи, коя е първата безопасна стъпка, която би я посъветвала да предприеме? Какво не бива да прави сама, особено когато съществува непосредствен риск?
На първо място ще отговоря, че последните две страници от книгата съдържат всички горещи телефонни номера, на които жената, жертва на насилие, може да потърси незабавна подкрепа. Първата стъпка, както е описана в една от главите, е осигуряване на безопасно място, на което да отиде. Това може да е център за подкрепа, приятелка, роднина. При наличие на дете е препоръчително да се вземат всички документи на детето, както и любима негова играчка. Ако е възможно и доколкото ситуацията позволява, е добре да се вземат спестени пари в брой, лични паспорти и кредитни карти, както и малко лични вещи. Предизвикателството е моментът на напускане на пространството на насилника. Обичайно мястото е свързано със спомени, общи цели и с огромна тъга по разрушените илюзии за щастлив живот. Затова именно в този момент е важно жената да не бъде сама. Да се обади по телефон, да бъде придружена от приятелка или човек, на когото може да се довери.
Как могат близките да подкрепят жена, за която подозират, че преживява насилие? Кои думи и действия помагат и кои, макар да са казани с добро намерение, могат да я затворят още повече?
Най-важното е жената да не се чувства осъждана от близките си. Понякога по-ранният пример с въпроса „Защо просто не си тръгнеш?“, както и сравненията с други жени, които вече са си тръгнали, не създават сигурност у жертвата, а напротив — карат я да се чувства по-слаба и неразбрана. Разбира се, най-полезна би била психологическата подкрепа, но при липса на такава въпросите към жертвата могат да бъдат в посока на разпознаването на изхода от динамиката: „Какво се страхуваш, че ще се случи, ако си тръгнеш?“, „Какво те задържа?“ и „Как се чувстваш, когато се случва…?“. Осигуряването на безопасна среда е ключова стъпка към вземането на решение.
Възможно ли е човекът, който упражнява насилие, действително да се промени? Как се различават истинското поемане на отговорност и устойчивата промяна от поредното извинение, обещание или „меден месец“?
Промяната е възможна в редки случаи, когато личността на извършителя на насилие го позволява. Когато говорим за вербална агресия няколко пъти в годината, има техники, които са полезни за регулиране на гнева в определени моменти, и би могло да се постигне обсъждане на разминаванията в спокойна атмосфера. Когато има хронична форма на насилие и когато въпреки вербализирането на потребностите на човека другият не променя поведението си, тогава би било желателно да започнем да си задаваме въпроси.
Напускането на насилствената връзка край ли е, или начало на друг, също толкова труден процес? Как изглежда психологическото възстановяване и връщането на доверието към себе си и към другите?
Психологическото възстановяване е от съществено значение. Първата задача след осигуряването на безопасно пространство е припомнянето и скръбта. Редно е жертвата да си позволи да изпитва гняв, тъга, разочарование. След това вече идва моментът на възстановяване на връзката със себе си, другите и обикновения живот.
Библиотерапията заема важно място в твоята практика, а ти си и съоснователка и водеща на Писателско ателие Le Soleil. Как четенето и писането помагат на човек да назове преживяното и да започне да изгражда нов разказ за себе си?
Понякога под защитните механизми на човека се крие толкова голяма болка, че трудно бива свободно назована. В такива случаи текстът се превръща не просто в инструмент, но и във възможност да бъдат разкрити много повече аспекти от душевните преживявания по начин, който позволява на човек едновременно да говори и да не говори за себе си. Една жена, жертва на насилие, изпитва дълбок срам от преживяното. Тя може да не успее да каже: „Аз съм жертва“, но, прочитайки текст, в който героинята е жертва на насилие, да си каже: „Тази история ми напомня за моята собствена“. Така постепенно жената разпознава модела, а след това и го назовава. Без натиск и без осъждане.
Къде са границите на книгата като средство за подкрепа? Как „Жена. Не жертва“ може да отвори врата към промяната, без да създава илюзията, че може да замени професионалната, юридическата или институционалната помощ?
Харесва ми израза „да отвори врата към промяна“. Тя е точно това — врата. След преминаването ѝ обаче има доста работа за вършене. В книгата посочвам необходимостта от психологическа подкрепа не само за излизането от насилствената динамика, но и за предотвратяване на попадане отново в такава. Описани са и основни законови уредби с цел информираност. Книгата в никакъв случай не може и не бива да заменя професионалната и юридическата подкрепа. Тя би могла да бъде само изход от стария живот в насилие и вход към новия, по-пълноценен и спокоен живот.
Книгата излиза под знака на издателство Puella Superstes. Каква история и какъв личен смисъл стоят зад това име?
Името на издателството се появи съвсем естествено. Исках да е нещо, което олицетворява идеята на създаването му. Затова и Puella Superstes (от лат.) означава „момичето, което оцеля“. Вярвам, че обозначава не просто човек, който е жив, а някой, който е надживял изпитанието и може да свидетелства за него. В това име присъства не само травмата, а преди всичко оцеляването, устойчивостта и гласът на преживялата.
Какво според теб трябва да се промени в начина, по който обществото, институциите и медиите говорят за домашното насилие и за хората, които го преживяват?
Смятам, че са нужни по-сериозни съдебни мерки за извършителите на домашно насилие. Като гражданин не смятам за редно след побой над дете или жена, с нанесени каквито и да са телесни повреди, особено такива с риск за живота, извършителят да бъде задържан за 72 часа, след което да бъде освободен и в готовност за нови деяния. Допускам, че медиите не са запознати с рисковете, които крие прекомерното обсъждане на някои случаи на насилие. Част от личността на извършителя на насилие често се изразява в чувство за превъзходство и грандомания. Показването на насилник в новинарска емисия, с последвало съобщение за задържане в срок от няколко дни и глоба например, не само не възпира извършителя на насилие, а го мотивира да имитира поведението на човека от екрана.
Ако „Жена. Не жертва“ попадне в ръцете на жена, която я чете тайно и все още не намира сили да назове случващото се у дома, какво би искала да ѝ кажеш лично?
Бих искала да ѝ кажа, че не е сама. Че я разбирам. И че има моята подкрепа.
Какъв живот искаш да има тази книга оттук нататък — предстоят ли срещи с читатели, представяния или други инициативи, свързани с каузата?
Да. В момента тече планиране на премиерата. Предвиждам също отворени дискусии на тема домашно насилие, семинари, както и появата на книгата на международния пазар, за да достигне до повече жени, нуждаещи се от подкрепа. За краткото време, през което книгата вече е факт, очакванията ми бяха надхвърлени. Благодарна съм, че намира своите читатели и че бавно, но устойчиво отваря една от най-трудните врати в съвременното общество.
