Съпротивата, бунт в името на Морала. Един разговор с Касиел Ноа Ашер

“Представление и Наказание“ вече е част от афиша на Топлоцентрала. Разговарям с режисьора и актриса в представлението Касиел Ноа Ашер. Участват още Яна Зайкова, Йоана Димитрова, Спартак Тодоров, Явор Костов. 

Гостуването на дръзкия и скандален спектакъл на Иван Станев през 1993 г, завръщайки се от Германия, поставя  въпроси чрез явна и безкомпромисна провокация. “Представление и Наказание“ е безмилостна реплика на “Престъпление и наказание“ на Ф.М. Достоевски. Днес Касиел работи смело и дръзко с текста, без страх и с надежда за спасение на таланта, спасение над зверството, спасение на онзи талант, който е способен да изцели светове. Следващи дати: 16 февруари, 16 март, 13 април от 19 00 в Топлоцентрала.

През 1993 г. спектакълът на Иван Станев е театрално събитие. Как неговата фигура на човек на съпротивата те доведе до днес, поставяйки този текст. Времето, в което живеем сякаш е подчинено на “тих” и явен бунт, на противоречия, време на привиден разум, но и на мощен световен трус и разлом.

Иван Станев е личностно, културно, революционно Събитие от самото начало на творческия си път и така до края. Неудобен и плашещ за мнозина, но и вярно следван, обожаван от прогресивни, смели хора. През далечната 1984 г.,  все още бях невръстно, сърдито момиче –  моите родители – режисьор и актриса, ме заведоха да гледам “Любовта към трите портокала“ – спектакъл режисиран от Иван Станев. Не само аз, но и целият претъпкан до задушаване салон изпадна в шок. Такъв стил театър, такъв тип актьорска игра – Тоталитарна България все още не познаваше. Оказа се възможно леката, сатирична комедия дел`арте да се превърне в мощен проводник за изказване на скандални теми, които само се шушукаха беззвучно по килерите в онези мрачни времена. Година по–късно успях да гледам взривяващ спектакъл на този опасен млад режисьор – “Алхимия на Скръбта“ колаж по текстове на Чехов, Витгенщайн и Йонеско. Докато излизахме от наблъсканата като “консерва със сардели“ – зала 49 в Театър София – успях да забележа два черни автомобила със затъмнени стъкла. Държавна Сигурност не спеше и спектакълът немедлено беше цензуриран и свален от афиша на Ловешкия театър. Започнаха да ме човъркат странни мисли, предизвикани от видяното в тези представления. Мисли за незначителността на личността, липсата на права и свобода на мисълта, масираното, насилствено унифициране на тълпата. През 1989г. влязох във Витиз с името на Иван Станев на уста. По драстичен начин, видяното беше изпепелило в мен всякакви сантиментални надежди за мястото ми в света, но и беше посяло семенцето на съмнението. И още по важно: на Съпротивата. Съпротива срещу клишета, лесни отговори, удобни позиции. Осъзнах, че ако искам да съм сериозен Артист, то ще боравя с огромна манифестна, прокламаторска власт в името на истината, колкото и неудобна и страшна да е тя. Това “преимущество“ често е непосилно за носене… Но беше късно. Бях “заразена“ с инстинкт за свобода. Иван Станев беше емигрирал в Германия, Желязната стена падна. В България Комунизмът се прегримира във Фасадна Демокрация. През 1996 – 97г. след работа със знаменити режисьори като Крикор Азарян, Александър Морфов, Стоян Камбарев, Красимир Спасов, Иван Добчев… най – накрая се срещнах на сцената със завърналия се от “изгнание“ Иван Станев. Осъществихме заедно силно провокативен спектакъл – “Дон Жуан в Ада“ по “История на окото“ от Жорж Батай и Молиер. И… О! Изненада! Година по – късно, въпреки изкупените билети за месеци напред – спектакълът беше свален от афиша на Театър София. Без обяснение. Това беше цената за дързостта да се противопоставиш на фалшивия морал, беззъбия комформизъм, стадния дух не само в обществото, но и в правенето на Театър/ Изкуство. “Моралът е като боа заспала.“ – казва Иван Станев. Пък и кой се интересува от истината? Или морала? Тогава? И сега…

С какво те занимава тази саркастична, иронична и дълбока реплика към романа на Достоевски? Каква е основополагащата за представлението тема, водещият конфликт?

Когато Иван напусна този свят на 1 декември 2023, разбрах, че няма връщане назад за мен. Трябва незабавно да рестартирам авторските му текстове, защото живеем в дефицит на смелост, смислено говорене, съзидание. Съвременият свят приема злото все по – леко, чак лековато. Нужно е да се генерира противостояние. “ПРЕДСТАВЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ“ представлява трансгресивна до бруталност в някои моменти – “реплика“ върху романа на Достоевски. Структурата на текста е изградена от серия интермедии подготвящи едно възможно убийство, разиграни върху принципите на древногръцкия театър: Хор, Корифей, Жертвоприношение, Игри, Пряко дори площадно Взаимодействие с Публиката, Силен Политически Аспект. Същевременно Иван Станев се забавлява да дисектира и създава наново театралния език. Това е оригинален “ключ“, който предразполага към еклектика, съчетаване на гранично противоположни сценични техники, като започнем от Антонен Арто, минем през Брехт и достигнем до принципите на Китайската Опера… А защо не и задимената атмосфера на  One Men/Women Show в западнал бар ?! Спектакъл – Игра буквално сред публиката. Предизвикателство към зрителя да участва активно, докато тотално се зарази с “чумата“ на “Представлението“. Артистът престава да бъде безволев изпълнител, поемайки функцията на провокатор, критик, шут… а може би Месия? От друга страна – “Престъплението“ чрез сюжетната препратка към романа на Достоевски – оперира в “чумавата“ реалност на болния свят потънал в самодоволна “етикеция“ и безчестие, с които сме се примирили да живеем. Без аналог като стил в световната драматургия – “ПРЕДСТАВЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ“ на Иван Станев е забележително актуален текст написан „без надежда и отчаяние“.

Губят ли се душите на необикновените хора, онези които променят порядките, променят направления, а и защо не целия свят. Забравя ли се присъствието им. И кога и как преминават в забвение необикновените..?! Какво би опазило паметта им, делата им. Какво би съхранило отпечатъка им, толкова важен за целостта и неразрушимото?

През 50 годишния ми животец станах свидетел, колко лесно се зачерква Личността на Необикновения, Изключителния. Този който твори срещу установените правила. И когато той умре, обикновено се леят три дни крокодилски сълзи, лайква се некролога му с разплакани човечета, лее се мръсна вада лицемерни, възхвални определения …  и бързо се забравя. Защото и след смъртта си продължава да е неудобен, опасен. Именно за това радикален творец като Иван Станев трябва да бъде съживен. Защото гласът му ще се чуе, ще тревожи, ще подбуди към промяна. Спектакълът “Представление и Наказание“ е първият такъв акт на нов живот. Следва допълнено преиздаване на култовата книга от Иван – “Избитите обитатели“, учредяване на награда за изключителен собствен почерк в изкуството “Иван Станев“ … и още и още. Дай боже със сина му Зуи Ицхак да сме здрави, и да сбъднем всичко. За Иван  смърт няма. Точка.   

Какво ни води до смирение. Как се “самоубива” жестокостта или това трябва да стане отвън, да се даде кръвна жертва, да има безмилостна съпротива, да се пролее невинна кръв, за да се рестартира системата?

В нашия спектакъл няма нито капка кръв. Самият Иван си играе иронично с жестокостта във всичките й форми. В текста – респективно и в представлението присъства силен комедиен заряд доведен до абсурд. Чувството за хумор е мощно оръжие, на което зрителя се доверява. Което не означава обаче, че Насилието, Престъплението не е обърнато с хастара навън, до “изкормване“ изцяло и непоколебимо. И така въздействието е меко казано  – шокиращо. Осъзнаването, че всеки един от нас малко или много участва в толериране на злото –  е като удар от пневматичен чук. 

Така че…

Във висш смисъл – Артистът трябва да бъде двигател за генерални обществени промени. Вярвам, че Изкуството е дарено с вълшебното превъзходство да предизвиква безкръвни революции от сцената, за да предотврати кървави такива в реалността.

Разкажи ни за процеса, за актьорите, за магията на репетицията. Твоят професор, непрежалимият Крикор Азарян казва, че “Театърът…театърът преди всичко е репетицията..!” Доколко си съгласна с него?

Бих добавила: Репетиращи Храбри човеци, наречени Артисти. Много важно е за мен – колегите, с които работя освен да пасват на историята, която поставям – да са дръзки, безстрашни… хора на съпротивата. Търся Личности, а не просто изпълнители. По мои наблюдения много от българските актьори са сплашени, съобразяващи се, мълчаливи пред конюнктура, властимащи, ширеща се посредственост. Иван Станев казва :  “Потънали в този пясък, загубили самоуважение и блясък, лежат актьорите в този аквариум, блести пошлият солариум, наострили своите шипове, тези противни типове, отдавна мъртви самите, пропилели си дните, попаднали в мъртвото течение, на хора без значение… “  Актьорът не може да твори от позицията на уплашено малко човече – така никого няма да заплени с магията си. Актьорът е човек със Значение. Големият талант не търпи страх. За да разкажеш от сцената вълнуваща история е нужно да си истински безсрамен, екстремен в мотивацията си за истина, да си готов да заплатиш висока цена за призванието си на Артист. “ПРЕДСТАВЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ“ събра точно такъв доблестен, неустрашим екип. Търсещи, непокорни импровизатори, които не се стреснаха от трудностите. И съм сигурна, че Иван някъде там в небесните селения е доволен от спектакъла, който създадохме заедно. 

В представлението има фрагментарни части на доближаване до реалността точно в този момент, тук и сега. В какво време живеем? Как си обясняваш неспирната жестокост, цикличността на войната, безкрая на зверството?

След премиерата, при мен дойде непозната дама, която ми сподели: “След гледаното, аз не мога да продължа напред, ако не се превърна в по – добър човек. Но аз не съм добра. Трудно е… Напоследък се загубих –  кое е добро и кое лошо? Какви са цветовете извън черното и бялото… Искам да разбера…“. Помислих си, че дамата не е наред с нервите. Какво да и кажа?! Та ние си налагаме наивни представи за морал: Грешно  – Правилно, Добро – Зло… Няма анализ, няма мисъл, няма истина и лъжа. Оправдаваме избиването на хиляди, защото по някакви идиотски причини подкрепяме имагинерната “правота“ на избиващите ги? Медиите, социалните мрежи, политическите елити превърнаха убийството във всичките му форми в арогантно, неспирно “шоу“. Всеки един от нас е играч в него. Не само в България, но и в световен мащаб се наблюдава целенасочен геноцид, унищожение на Културата. Когато ти позволяваш с мълчаливо примирение – варварски да се затрият културни пространства, прогресивни личности, неудобни истини, то неминуемо получаваш – озверели тълпи, които узаконяват, приветстват, аплодират чудовищното… Малки, на пръв поглед невидими “убийства“, които водят до масови такива… 

Какъв е твоят свят? Къде намираш утеха? Как се спасяваш?

Простичък и скромен. Мама казва нещо хубаво: “Здрава си, детето ти е здраво, имаш покрив над главата си, прибираш се на топло, можеш да си купиш хляб, обичаш работата си, прегръщаш точния човек. Това е щастие.“ 

Благодаря ти, Касиел, за вдъхновението, за доблестта и честността ти.

Благодаря за вниманието към нас артистите и Иван Станев. #СЪПРОТИВА!

Автор: Доли Манева

Фотографи: Елена Ненкова и Нели Томова