Ако срещнете по улиците Александър Станишев, вероятността да попаднете в кадър е голяма. Той никога не пуска фотоапарата си, а ако не е с него, най-вероятно е зад камерата на поредния сериал или филм. Говорим си за работата по скорошни и бъдещи проекти, за гилдията и проблемите в нея, и за удовлетворението, което получава, стъпвайки непрестанно на педала, надпреварвайки времето.
На вашето внимание Александър Станишев.
Здравей! Излязоха номинациите на Съюза на българските филмови дейци. Номинирани са филми, чийто оператор си ти, но не и твоята операторска работа. Как приемаш това? Честно, обидно ли ти е?
Веднага се хващаме за “скандала”! Не знам коя е точната дума, но изпитах разочарование в началото.
После обаче реших да проуча и разбрах, че в Гилдия оператори, които гласуват за тези награди липсват доста от колегите ми. И тук грешката си е моя и на моите колеги, че не сме си направили труда да влезнем в СБДФ и да имаме право на глас за тези награди. Колкото повече хора гласуват, толкова по-безпристрастни ще са тези номинации.
Не съм и сигурен как работи системата за гласуване, но предполагам е трудно да се изгледат всички излезнали за тази година филми. И съответно ако не си видял всичко, как успяваш да гласуваш?
Та сега по-скоро съм решил да агитирам всички колеги оператори, да сме по-активни в нашия малък кино свят. Както са активни други гилдии, както се прави и по света.
Има ли тихи и недотам тихи битки в кино-средите. Как гледаш на това?
Битки има във всички среди, смятам това за напълно нормално.
Лошото при нашите български кино-битки е, че накрая всички сме потърпевши. Не можем да отстъпим в името на нещо цялостно по-добро и дърлейки се, всички губим. Друг е въпросът, че в киното, както и във всяко изкуство, всичко е субективно и е много трудно да се прецени кой прав, кой крив. И често всеки дърпа чергата само към себе си, тотално игнорирайки съществуването на друга гледна точка. Аз като оператор съм работил с много продуценти и режисьори и доста често съм чувал коренно различни гледни точки и моето мнение е, че при наличието на диалог, нещата ще са много по-лесни. Но диалог често няма никакъв….
Не си от хората, които си мълчат? Защо?
Ако визираш постовете ми във Фейсбук, смятам, че даже доста си мълча. Просто от време на време смятам, че когато нещо се повдигне като тема в публичното пространство, има начин да достигнем до някаква истина, а не само да се караме. Често – след мои изказвания, си променям мнението в някаква степен, както казах в нашите среди, всичко е субективно, не е наука. Опитвам се да разбирам чуждите гледни точки, но няма да крия, че не винаги ми се получава: понякога съм и краен. Но и доста често се възпирам да си изказвам мнението, особено когато нямам достатъчно информация. За резюме на този въпрос: при мен всичко е на периоди и доста често импулсивно, което не винаги ми носи позитиви.
Разкажи ни за работата по сериала “Майките”! Тандемът Виктор Чучков – Александър Станишев очевидно работи много добре...
С Вики се познаваме отдавна и не работим за първи път заедно.
В “Майките” доста често той предлагаше операторски решения, а аз пък му давах мнения и съвети за драматургията и режисурата. Преди не бях такъв, гледах да си свърша само моята работа, но в последните години осъзнавам, че аз, чрез камерата съм един от първите зрители на дадения филм, и като такъв мога много лесно да видя къде нещо се пропуква и къде нещо се получава супер добре. Все пак накрая зрителят гледа един цялостен продукт, а не само моята работа и съответно най най-важното е цялото да се получи, дори и за сметка на творчески жертви от моя страна като оператор. От друга страна Вики е фотограф и доста често виждаше по-добрата гледна точка или по-доброто светлинно решение и по този начин доста добре се допълваме.
Какво мислиш за проблемите, в които живеят младежите днес?
Ако говорим за проблемите, които се разглеждат в сериала “Майките” , те са ми доста далечни в момента. Но мога да се припозная в част от тях, които съм имал в миналото.
Има проблеми, свързани с конкретни възрасти, но има и универсални съвременни проблеми, които касаят както мен, така и един 20-годишен тийн. Например всеобщ проблем за всички в днешно време ни е пристрастеността към интернет и социалните мрежи. Много е трудно да се балансира да се използват така, че да не ни взимат енергията, времето, и менталното здраве.
Камерата ти е със силен фокус върху лицата на актьорите, вниманието към израза на лицата им приковава! Очевидно е търсено, какво друго искахте да постигнете с камерата?
В този конкретен проект решихме заедно с Вики и продуцентите, че най-важното нещо са емоциите на героите и историите им. Да, разбира се, във всеки един филм би трябвало да е така. Но това, което добавихме в микса, е, че искахме камерата да е тих, почти документален наблюдател и само на моменти и много фино да задава присъствието си. Например в най-драматичните моменти композициите ми интуитивно ставаха по-разбалансирани и динамични, камерата: по-нервна и осветлението: по-контрастно. Колкото и да е странно, смятам за постижение фактът, че почти никой не ме е похвалил за картинката на този сериал. Всички суперлативи са за актьорите и историите, което ме кара да мисля, че съм успял да постигна това , за което големите оператори често говорят: операторската работа да е невидима.
А сега ни кажи малко повече за другия смел тандем Димитър Коцев-Шошо – Станишев?
Във филма на Шошо пък камерата ми е доста нахална като присъствие с движенията си, композициите, цветовете, почти с всичко. Въпреки че филмът е правен без бюджет, търсихме голяма експресивност в картинката. Филмът е експериментален от самия си зародиш, започнахме да снимаме един ден, без сценарий, без идея, събрахме се с две актриси и ги поставихме в измислени на момента ситуации. Причината да започнем по този начин беше , че просто ни се снима, а не можехме повече да чакаме някой да ни даде пари. И за това започнехме на инат с група студенти, които ни асистираха. Филмът го снимахме на порции в продължение на 2 години, и аз лично много го харесвам. В процеса се запознах с много млади асистент оператори, които в момента вече снимат. Всичко беше една голяма симбиоза, и основният ни мотив беше да се забавляваме.
Иначе със Шошо работим заедно вече 10 години и сме снимали какво ли не, в момента правим документален филм за баща му Константин Коцев – Пацо и скоро на екран ще излезне филмът “За теб” с Юлиан Вергов и Явор Бахаров, по сценарий на Яна Борисова.
Разкажи ни за работата си с Тонислав Христов и с кои други режисьори работиш?
С Тони се запознах във Финландия, когато той живееше там. Първият ни филм заедно: “Тайният живот на Вера” е може би най-успешният ми филм, тъй като беше в състезателните програми на Сънданс и Берлинале и най-важното за мен: в състезанието на Камеримаж. Това е едно от най-големите признания за оператор в днешно време, да бъдеш номиниран на този фестивал. Последният ни филм заедно е “Желанието на Гери”, който често разплаква публиката.
В момента завършваме пълнометражен документален филм за Иво Димчев с режисьор Кристина Николова, с която работя повече от 15 години. С нея правим друг документален филм за група учени, които се опитват да намерят начин да комуникират с китове.
Снимал съм доста реклами с почти всички режисьори в нашия малък рекламен бизнес, но най-много работя с Марто Илиев, с когото се “състезаваме” кой ще направи по-депресарска снимка.
Работил съм неведнъж и с чужденци режисьори в рекламата и музикалните клипове, както и съвсем скоро в документален проект с наградената с “Еми” документалистка Виолет Фенг. Комбинацията между китайка, живееща в Америка и български оператор, снимащи в Германия, доведе почти до арестуването ни, тъй като изглеждахме доста подозрително в неделя сутринта в средата на малко немско селце.
Винаги ходиш с фотоапарата! Страхуваш се да не изпуснеш някой кадър ли?
Апаратът ми стана като аксесоар, чувствам се гол без него. И да, когато видя нещо, от което смятам че ще стане хубава фотография, трябва да имам апарат за да го уловя. Най-хубавите ми снимки са ставали супер спонтанно, за миг. Преди обичах да ходя по улиците и да снимам, излизах нарочно с тази цел. Но с времето този процес започна повече да ме натоварва, от колкото да ми носи удоволствие, защото доста често просто не се получават хубави снимки. И сега просто нося апарата на кръста или на врата и ако нещо ми хване окото, снимам, без да очаквам феноменални резултати.
А страхуваш ли се, че в много работа изпускаш моменти от живота?
Достигнал съм момент, в който работата ми носи огромно удоволствие. Пристрастяващо е. Малко или много ми е наркотик.
Та животът ми се е превърнал в снимане и във всички процеси около снимането. Звучи леко болно може би, и като бягство от реалността, но чрез работата ми общувам с адски много хора, което ме зарежда. Дори когато нямам работа, аз пак се занимавам с неща около нея. Ето например в момента давам това интервю и го правя с удоволствие.
Фотографията ти е силно разпознаваема! Какво хваща окото ти? На какво обръщаш внимание? Кое попада в матрицата?
Радвам се, че е силно разпознаваема! Имах един дълъг период , в който чрез фотографията си се опитвах да изразявам депресарските си състояния и чувството за меланхолия. Беше ми като терапия. Сега, когато съм в по-светъл емоционален период, кръгозорът ми е по-разширен, но някак не мога да анализирам точно какво ме кара да вдигна апарата и да направя даден кадър. Понякога е чисто естетическо, понякога е емоционално, понякога има скрита история, която искам да разкажа в един кадър.
Другата част от фотографията ми са многото портрети, предимно на красиви жени. Тук пък какво има да коментираме: красота и емоция, игра със светлина, аналогова или дигитална техника, цвят, оптика, състояния, общуване…
Върху какво работиш в момента? Разкажи ни!
В момента ми предстоят доста неща, което много ме зарежда! Трябва да правим пост продукция на филма за Иво Димчев в Букурещ. Ще доснимаме филма за китовете в Ню Йорк (ако Тръмп ми позволи да отида). Готвим нов експериментален филм с Шошо. С Вики Чучков започнахме документален филм.
Ще ходим в Истанбул за документалния филм за Константин Коцев
Трябва да направим пост продукцията на “За теб”, за която се надяваме да се случи в Белград.
С Петър Вълчанов и Кристина Грозева започнахме игрален филм, който ще се снима на периоди.
Скоро ще излезнат нови клипове на Lunikk, KanWakan и Dead Man’s Hat.
И на рожедния ми ден ще снимам английска реклама с режисьор англичанин, така че за един работохолик, какъвто явно съм, това е най-добрият подарък!
Какво искаш да снимаш най-много? Какво те провокира в един проект: сюжет, екипната работа с режисьора, жанр..?
Избрах си тази професия заради любовта ми към игралното кино.
Може би най-много ми харесва да снимам игрално кино.
Обаче в последните години открих много сила и удоволствие в документалното кино, покрай Тонислав и Кристина.
Още едно “обаче”: музикалните клипове също са голям кеф, особено когато музиката е хубава! Dead man’s Hat, Lunikk, Kan Wakan, Yungblud, Father John Misty, Yva and Zhaklin, Kristian Kostov, Ruth Koleva, Stop the Schizo….
И още едно “обаче”: в реклама можеш много да научиш и да си играеш с по-мащабни изразни средства, да не говорим, че най-добре се плаща.
И последно “обаче“: ТВ сериалите , особено кратките като “Денят на Бащата” , “Алфа” и “Майките”, това са мини филми.
Това, което искам да кажа е, че във всеки един от тези формати намирам удоволствие и смисъл и не мога да избера най-любим.
А фотографията си е нон-стоп присъствие, между всички тези неща.
Иначе какво ли ме провокира в даден проект? Може да бъде всичко: режисьора, сюжета, жанра, локацията, актьорите, музиката, екипа, но никога не е само едно нещо. Гледам да се концентрирам в това да изкарам максимума от всяка ситуация, както за проекта, така и за себе си и да се забавлявам. Преди години бях доста по-черноглед и във всеки проект виждах опасности от провал, сега страхът ми е намалял и виждам повече възможности за израстване, учене, кеф и общуване. Пак виждам потенциалните проблеми, но гледам просто да ги решавам и да се съсредоточавам върху позитивите.
Www.alexanderstanishev.com – оператор
Www.stanishev.me – фотограф
Автор: Доли Манева
