Откакто се запознах с нея, често си мисля за силата на женската енергия и внушителното излъчване. Тя е впечатляваща. На вашето внимание Габи Григорова. Говорим си за фотографската изложба “The persistence of loss”, в която участваха фотографи от България, Гърция, Македония (може да я разгледате от линка), и за нея. Без колебание мога да я нарека един от най-смелите български артисти, които познавам.
Здравей, Габи, иска ми се първо да поговорим малко за повода, който събра
16 артисти, а именно – изложбата „The persistence of loss“. Как дойде идеята, ще ни
разкажеш ли повече? Провокативна и дълбока тема…
Първо, много благодаря, че ме поканихте да съм ваш гост и да обърнем внимание на
изложбата.
Темата се зароди в мен още преди няколко години, когато търпях масивни загуби – дом, хора, работа, пари, сигурност, като че ли в един период, продължаващ все още, губих всичко, което съм градила. И тъй като до онзи момент, в който бях в „окото на бурята“ и не виждах съвсем ясно, миналата година вече имах конкретика, която облякох в думи и концепция, а именно – „ Постоянството на загубата“. Направих „Бленда“ като галерия след тежка загуба, и тя някак ми даваше кураж да продължавам, да не спирам, да правя, да действам, и след като знам колко е трудно да си автор и да намериш поле за изява, я направих с идеята, че в галерията ще има изложби на автори, които са талантливи, умни, създават своята естетика, вярват в себе си, вярват в своето изкуство, и друго важно нещо – аз им вярвам.
„The persistence of loss“ е open call, с който исках да провокирам различни автори, да
покажа тяхното виждане по темата, техните истории и идеи.
И определено съм щастлива, че успяхме да я реализираме в края на ноември.
Доли, благодаря, че участваш и ти.
Имаме и виртуална паралелна изложба, ще добавя и линкове.
https://blendagallery.art/the-persistence-of-loss-exhibition/
Изложбата ще е достъпна до края декември в онлайн пространството.
Темата, която занимава изложбата, разглежда две страни: на губещия и на
изгубеното. Как постоянството на отсъствието се бори с неизбежната носталгия
и меланхолията. Какво е загубата?
Знам, че загубата е едно помитащо чувство, разтърсващо.
Повечето от нас вярваме ,че винаги ще притежаваме нещо, до самия край (каквото и
да означава край). В същото време има хора готови за загубата, но не защото живеят като губещи, не защото се подготвят за нея, а защото могат, имат куража, знаят на подсъзнателно ниво, че почти нищичко в този живот не е постоянно, нали, освен постоянството на загубата.
Как фотографията изразява тази болезнена загуба и вечността на спомена, в
който продължава да съществува?
Фотографиите ни дават усещането за вечност, за нещо, което остава във времето и ни
разказва история, която може дори никога да не се е случила.
И се получава един задочен диалог между зрител и автор, и тук двете души, така да се
каже, обменят своите мисли.
Единият е разказвач, другият приема историята или я оцветява според своите
възгледи, съвсем възможно е и да я отхвърля.
При всички тези възможности това е едно доказателство, че някъде, нещо е
съществувало.
И не е изгубено.
Можеш ли да ни разкажеш повече за авторите и за техния индивидуален
подход? Фотографията терапия за преживяване на изгубеното ли е, или „крясък“
на губещия, вик за помощ.
Авторите са режисьори, галеристи, актьори, дизайнери, художници, въобще хора,
които чувстват изкуството.
Аз съм много щастлива, че избрахме точно тях, защото има различни гледни точки,
похвати, техники и истории.
Може да видите повече в сайта на галерията www.blendagallery.art или във
виртуалната изложба също.
Какви са последиците от загубата и как реално се отърсваме от нея, спомените
накърняват ли ни, или таят утеха и вечност?
За някои загубата носи ново начало, нова философия за живота, нови хоризонти,
отърсване от миналото, от бремето, от камъка. Дава им криле, защото какво по-хубаво
от това да тръгнат необременени по нови пътища.
На други обаче загубата дава несломима тъга, гняв, мисли за „тогава“, неизбежни спомени, които се визуализират пред очите. Тежест, от която не могат да се освободят.
Други живеят със загубата, прегръщат я като свое дете, за което се грижат, но като
всеки добър родител, гледат и напред, защото напред има още за губене, за печелене,
за обичане, за развиване.
Участващите са от България, Македония, Гърция. Какво ти направи най-силно
впечатление, изследвайки различния подход и прочит на темата.
Най-силно впечатление ми прави, че авторите вярват в себе си, на своите чувства,
мисли, истории, не се опитват да ни баламосват. И аз им вярвам. Това е много важно
за мен, да вярвам на автора и че той е автентичен, и не го прави за друг.
Разкажи ни повече за кураторската работа, за подбора на автори?
Избрахме авторите, точно както написах по-горе, като им вярваме.
Не сбъркахме, наистина аз много обичам изложбата и всяка една фотография в нея.
Сякаш, ако една липсва няма да е завършена.
А сега нека поговорим малко за теб самата. Ти снимаш дръзко, смело,
емоционално и силно провокативно. Бунт ли е това, или чиста експресия?
Самата аз винаги си се бунтувам. Силно вярвам в дързостта и смелостта да се
изправя пред обектива и да дам каквото имам на света, или пък дори на себе си, защото също вярвам, че човек, който създава, най-малкото трябва
да го интересува кой ще го види и кой не.
Аз снимам това, което ми е в ума, сърцето, колкото и клиширано да звучи.
Понеже не се имам за фотограф, нито пък за артист, знам, че мога да правя каквото си
искам.
Фотографията за теб терапия ли е на силни емоции, или е естетически почерк.
Кое надделява?
По-скоро е това, което съм аз.
Стилът ти е силно разпознаваем, често снимаш и себе си? Нека го кажем
простичко? Какво те вдъхновява?
Снимам себе си, защото, когато ми се снима, аз трябва да го направя веднага, ако ще
да е в 1.00 през нощта, а по това време трудно мога да намеря модел.
Иначе най-силно ме вдъхновява животът и всичко в него, нашите преживявания и
мисли, действия или бездействия. Това ме провокира изцяло. И, разбира се, изкуството
ме вдъхновява. Музиката, филмите. Бих направила свои инди филми някой ден.
Благодаря ти! Готвиш ли ни фойерверки – такива, каквито са твоите
фотографски проекти?
Аз съм сложила на котлона адски много неща и поетапно ги сервирам.
Силно се надявам да реализирам и 50% от тях, тъй като някои проекти включват
градска среда и повече ресурс, за който ТРЯБВА да намеря време, а едно денонощие е
24 часа. Доста ограничено (хахаха)
Автор: Доли Манева
