Автор: Цветана Бонева
Тя е от онези актриси, които присъстват не само на сцената, а и в живота – с енергия, дълбочина и усещане за истина. Луиза Григорова-Макариев е сред най-разпознаваемите имена в съвременното българско кино и театър. В последните години я виждаме в редица успешни роли, но театралната ѝ страст остава постоянна – тази, която я връща „отблизо“ до зрителя. Заедно с актьора Александър Сано, Луиза е част от продуцентската къща Break a Leg – проект, роден от желанието да се създават смели, модерни и човешки истории.
Срещаме се с нея, малко след старта на новия театрален сезон, за да си поговорим за сцената, за живота извън нея и за всичко онова, което се случва между ролите – майчинството, вдъхновението и нуждата от честност.
Здравей, Луиза. Ти си сред водещите български актриси с впечатляваща кариера както в киното, така и на театралната сцена. Какво за теб е театърът и какво ти дава излизането на сцена, което не може да ти даде камерата?
Здравей и благодаря! Театърът в моя живот е път, по който вървя, падам, ставам, срещам се с хора, с демони, разбирам за себе си, уча се, променям се и продължавам напред. Той е неизменна част от мен, от жизнения ми път. Театърът е лупа. Това е мястото, където не можеш да лъжеш, всичко прозира. Има една мисъл, че ако си лош човек, не можеш да си добър актьор. Сигурно можеш, но то ще се вижда, макар и умело скрито зад персонажа. Какво ми дава? Възможността да БЪДА – всичко, което искам, всичко, от което ме е страх, всичко, което е истина – безкомпромисно и до край, защото, когато вече си на сцената, няма връщане назад, няма втори дубъл.
В момента често те виждаме в театъра. Наскоро изиграхте 80-то представление „Отблизо“. Как се подготви за тази роля и какво те привлече в нея?
Да, радвам се, че в последните години играя все повече театър, който истински ме вълнува. „Отблизо“ отбеляза голям успех с тези 80 пъти на сцена, защото това показва, че публиката има нужда не само от класически комедийни сюжети, а понякога и от по-сериозни теми, макар че това е едно от богатствата на тази пиеса, че се смееш доста, докато смехът не заседне в гърлото ти. Ана, моята героиня, е изключително дълбок персонаж – жена, която вече знае какво иска и как да го постигне, но всъщност едно изплашено малко зверче, вкопчено със зъби и нокти в стремежа към щастие, в непреодолимото желание да бъдеш обичан. Режисьорът на постановката Антон Угринов много ни помогна в подготовката за персонажите, като в началото на репетиционния процес четяхме една книга на Франк Талис – „Неизлечимият романтик“, която разглежда случаи от психотерапията, свързани с любовта като патология. Ровихме много и във всеки от нас.
„Отблизо“ е спектакъл, който разказва за любов, ревност, истина и лъжа — теми, близки до всеки от нас. Как намираш баланса между уязвимостта и силата в своя персонаж?
Така е, всички се сблъскваме с тези чувства, с тези проблеми, често повече от веднъж в живота и въпреки това всеки път не знаем как да се справим, за това и тези теми са неизчерпаеми. В „Отблизо“ зрителите получават това „воайорско“ удоволствие да наблюдават как другите преживяват тези огромни кълба от емоции, как се справят с лъжите, изневерите, ревността и до какво води всичко това, като по този начин намират много отговори за себе си, успяват да си обяснят отсрещната гледна точка и дори да простят. А баланс в това бурно море няма. И ние се лашкаме и преливаме постоянно от едното в другото, и персонажите ни също.
Имаш ли любима театрална роля досега, която те е белязала или променила по някакъв начин?
Ролите винаги си идват навреме, не знам как става това. В дадения момент Ана от „Отблизо“ и Деса от „И верният отговор е…“ ми дават всичко, защото са толкова различни, но и така плътни. Назад във времето има също много персонажи, които са били абсолютната истина и смисъл. Такава и до ден днешен си остава Лаура от „Пияните“.
Какво за теб е най-голямото предизвикателство в театъра – текстът, партньорите или моментът на живия контакт с публиката?
Нито едно от тези, всъщност. Да открия персонажа ми е може би най-трудно от всичко, защото, да, той е там на страниците, но за да заживее на сцената трябва да го „износиш и родиш“, но много често той вади от теб неща, които сам си скрил дълбоко и често не ти харесва, но разбираш, че го носиш в себе си.
Ти и Александър Сано създадохте продуцентската къща “Break a Leg” – как се роди идеята за нея и какво ви провокира да поемете и тази роля зад сцената?Всичко започна с „Отблизо“. Тръгнахме без амбиция за продължение нататък, но процесът беше много интересен, успехът на представлението – моментален и разбира се, че това ни запали да създаваме още. Така направихме втората си постановка „Пистолет в торнадо“ и с днешна дата общо пет заглавия.
Името “Break a Leg” е символично, но и малко провокативно – какво значение носи за теб лично?
„Break a leg” е нещото, с което се гордея в последните години. Това, което ме води, дава ми посока и смисъл. Нещо като дете.
Първият ви проект като продуценти е именно “Отблизо”. Как избрахте този текст и какво искахте да кажете чрез него?
Никак не случайно. Моята лична връзка с този текст датира от седемнадесетата ми годишнина, когато бях на театър в Перник и гледах „Отблизо“. Влюбих се от пръв поглед. После в НАТФИЗ съм правила откъси от пиесата. Малко по-късно имахме един неуспешен опит да направим представление, но явно не ни беше дошло времето и така, няколко години по-късно го решихме – пътувайки в самолета от Прага към София, беше март месец, запалихме се страшно по идеята и тя оживя на сцена в началото на юли. Сега вече беше времето за „Отблизо“.
Какви са основните цели на “Break a Leg”? Какво искаш публиката да усеща, когато гледа ваши продукции?
Стремим се основно да даваме на публиката качествен театър, като съчетаваме смислени теми с комични елементи, за да представим на зрителите вълнуващи истории, след които не остават безразлични. Гордо мога да кажа, че вече имаме три авторски пиеси, защото вярваме, че тази автентичност на българската действителност липсва, а наша основна цел е да развиваме българската поп-култура, както с филмите, така и с постановките ни. В „И верният от отговор е..“, както и в „Билет за Америка“, зрителят гледа истински хора – от България, не имагинерни персонажи и това още повече помага хората да се припознаят и да научат нещо за себе си. Още преди 500 години Шекспир е писал за темите на деня и действителността, в която се намираме.
Кое е най-трудното и най-вдъхновяващото нещо в това да бъдеш едновременно актриса и продуцент?
Двете са едновременно свързани и ужасно различни. Когато едновременно играя и продуцирам, се опитвам крайно да разграничавам двете и докато съм на репетиция съм само актриса, а след това започва останалата работа. Не искам колегите ми на сцената да се чувстват сякаш съм им шеф. И мисля, че се получава, защото съм изначално актриса, другото дойде на по-късен етап. А такава свобода, каквато продуцентската работа ми дава, не съм имала до сега! Чувствам се истински окрилена, нямам работно време и за това работя постоянно, дори когато не работя, пак мисля как бих могла да подобря нещо, какво още трябва да свърша. Имаме със Саното страхотен екип, макар и малък, но са хора, които влизат със същата енергия, като нас и това е много вдъхновяващо.
Почеркът на “Break a Leg” вече е вдъхнал живот на 5 проекта – „Отблизо“, „Пистолет в Торнадо“, както и трите авторски спектакъла – „И Верният Отговор Е..“, „Билет за Америка“ и „За вредата от образованието, културата и изкуството“ на Братя Мангасариян.
Имате ли вече идея за следващи театрални проекти?
Да, всъщност започваме репетиции на ново заглавие, за което скоро ще разкажем, за сега мога да издам само, че е отново наш текст, отново ще има много смях и гарантирам за чудесен актьорски състав.
Как подбирате екипа, с когото работите – по енергия, по професионализъм, по усещане?
По всичко. Това е много важен въпрос. Онази свобода, за която говорих преди малко идва до голяма степен от това, че в частния театър всички се събираме първо по любов. Винаги подбираме екип от хора, които се харесват, които искат да работят заедно и за които точно тази пиеса и точно сега е важна. Тези неща непременно се виждат в представлението и му дават енергия, която изпълва и зрителите.
Как според теб се променя театралната публика у нас – какво я вълнува днес и какво иска да вижда?
Забелязваме, че публиката иска от частния театър да е смел, истински и откровен. Хората ги лъжат постоянно за всичко и искат, когато влязат в салона и светлините угаснат, да повярват до така степен, че нищо друго, извън театъра, да няма значение за тези 2 часа. Не искат актьори и режисьори, които им се подиграват и особено, които ги подценяват(така наречените халтури). Ние се стремим точно към тази истина, през призмата на така любимата магия на театъра.
А извън сцената – как изглежда един твой ден? Как започваш сутринта и как обичаш да я завършваш?
Дните ми започват с най-хубавото на света – Бран и завършват пак с него. Не мога да повярвам, че ще порасне и няма да се гушкаме сутрин и вечер. Разнежих се. Иначе, след като заведа малкия на градина, имам няколко ритуала като топла вода с лимон, йога, душ, зелен чай и потеглям към репетиция в театъра, след това отивам в офиса и се занимавам с дати, зали, актьори, организация, срещи, ако нямам представление взимам Бран от градина и го водя на карате или плуване, или просто си играем, после вечеря, филм и лягане. А след като заспи имам малко време да чета.
Как успяваш да намериш баланс между актьорската работа, продуцентските ангажименти и майчинството?
Ясно е, че 24 часа не са достатъчни при такъв интензитет на работа + майчинство, но това към което аз се стремя, е да не си губя времето, а да структурирам деня правилно, така че да свърша максимален брой неща. А когато съм с детето, ако няма нещо спешно, изключвам всичко и се отдавам на 100% – така нямаме липси, защото вярвам, че 2 часа на ден, които са абсолютно пълни с внимание, са по-добри от 7 часа с нулево такова.
Какво ти носи най-много радост у дома и как се презареждаш, когато имаш нужда от време само за себе си?
Много обичам домашния уют. Обичам да го създавам и пазя, обичам да готвя, да сме си заедно вкъщи, да си гледаме филми и да се гушкаме на дивана. Все по-често предпочитаме да сме у дома, вместо на заведение. Ние с Мартин сме си самодостатъчни още от самото начало и сега с децата е същото. Обичаме да сме си само ние си, това ни прави щастливи! Времето само за себе си е лукс, но когато го имам обичам да си лежа, да спя, да чета и да гледам филми. С Марто имаме такива моменти, в които децата са при баби, дядовци, а ние не излизам от вкъщи два дни – пълен релакс.
Имаш ли свои малки ритуали за спокойствие – момент, в който просто си Луиза, без сцена и роли?
Разбира се. Ако човекът до теб е правилният, то ти можеш да бъдеш напълно себе си, без притеснения. При мен това беше един от първите сигнали, че Мартин е моят човек. Нямам нужда от ритуал, за да съм себе си, само от любов.
Какво те вдъхновява в сина ти Бран и какво те учи той самата всеки ден?
Бран е невероятно дете. Той ми е истински приятел. Той е всичко, за което съм си мечтала, че и повече. Откакто се е появил, ме научи на много неща – на разбиране, на търпение, приземява ме – сега той мен, а като порасне – аз него, така вървят нещата. Учи ме на радостта от малките неща, по друг начин се гледа света през очите на дете. Много е хубаво да си майка.
Когато се обърнеш назад към изминалите години – кое е нещото, с което най-много се гордееш?
Знаеш ли, истината е, че съм от хората, които не помнят много, което ми позволява да не трупам в себе си, да не живея в миналото. И, да, има много неща, които са повод за гордост до сега в живота ми, но някак съм ги оставила там, където са били, дали са своето в тогавашния момент и вече не ме владеят. Сега съм горда с „Break a Leg”, защото успяхме буквално от нулата да създадем работещ бизнес, който постоянно развиваме и който има истинско значение. В тези времена, в които живеем, да правиш изкуство, и то успешно, е наистина повод за гордост.
И какво си пожелаваш за следващия етап – като актриса, като продуцент и като жена?
Като актриса, си пожелавам повече филми, напоследък ми се снима много, като продуцент, се надявам да правим смислени проекти, значими, такива, които да оставят следа след себе си и публика, която да се вълнува, заедно с нас, а като жена – мир и любов.
