Когато ги срещнахме за пръв път, даже нямахме представа колко интересна двойка са те. Толкова еднакви, че седиш и се чудиш как е възможно мъж и жена да си приличат до такава степен! Имали са страхотния късмет да се срещнат, да се влюбят истински, без сантименталности, винаги да бъдат себе си. Никой с нищо не се е опитвал да впечатли другия, просто са се сляли и са се пуснали по течението, което е трансформирало любовта им в едно малко момиченце на име Арина. На шега и с дяволита усмивка те наричат себе си “хейтъри“,“боклуци“ и “темерути“. Зад завесата обаче съзираме нещо друго, нещо повече, което само те виждат и което никой не може да им отнеме. В тях откриваме едно голямо уважение, приятелство и откритост, каквато трудно се намира в днешно време. Споделят и се смеят с блясък в очите, който казва: “Щастливи сме!“
Здравейте! Разкажете за вашата първа среща. Къде и как се запознахте?
Рали: Лъчо ми се подиграва, че съм манекенка. Наистина известно време съм работила във „Визаж“ и едно от първите ми участия в артистични проекти беше в клип на Вензи, но всъщност се оказа, че песента е съвместна със „СкандаУ“. Запознахме се на снимките на клипа. Познавах Йони от по-рано и започнах да си говоря с тяхната компания. Та така ми беше по лесно и с Лъчо да завържа разговор. Питах го нещо за камерата му.
Как разбрахте, че сте един за друг?
Лъчо: Още не сме разбрали.
Според мен сте, защото си приличате изключително много. Като характер, излъчване, като едно цяло сте. Много сте chill.
Рали: Ами, да. Chill сме. Ние сме малко “темерути“ хора, „хейтъри“. (Смее се.)
Лъчо: Ние сме “боклуци“.
Рали: Да, той обича да казва така.
Лъчо: Брат ми казва така за някой, че е „“боклук човек“. Не е задължително да е лош. Гадняра си знае, че е такъв и не се съпротивлява на „гадняростта“ си.
Рали: Преди да се запозная с него, бях някак по-екпресивна. Лъчо ме балансира и ме научи, че не на всяко нещо трябва да обръщам внимание, не на всеки човек трябва да обръщам внимание, не всичко си заслужава. Научи ме да преценявам кое е важно и кое не, за да не си хабя енергията. И той не си я хаби по принцип.
Лъчо: Вчера говорих с фризьора си, който ми каза: „Всичко е нерви, не трябва на никой да даваш да те изнервя, брат.“ Но аз не давам на никой да ме изнервя. Сам си се ядосвам. (Смее се.)
Бързо ли заживяхте заедно?
Рали: Няколко седмици след като се събрахме, той ми даде ключ за апартамента си.
Лъчо: Тя учеше в Софииския и факултетът ѝ тогава беше на 800 метра от нас. Попитах я, защо не спи у нас, за да спи повече. Вместо да става два часа по-рано и да пътува от Студентски град.
А как дойде решението да имате дете?
Лъчо: Преди нея, много от връзките ми съм ги убил в зародиш, защото съм им виждал края. Като се запознаех с някое момиче, някак си казвах: “Максимум 2-3 месеца – и край!” Не стигахме и до тях, защото за мен нямаше смисъл. А с Ралка, след като минаха две години и половина, разбрах, че не виждам крайния срок. Значи може да си продължи завинаги, а щом можем да продължим завинаги, можем да си правим каквото искаме.
Рали: Аз винаги съм искала да имам деца.
Вие всъщност от кога сте заедно?
Рали: От три години и половина.
Как успяхте да съхраните връзката си в тайна?
Рали: Тя си е публична от началото.
Лъчо: Не сме крили никога. За Ари също се знае, но не се фукаме с нея. Само Ралка от време на време…
Рали: Аз показвам понякога ръчичка или краче на стори в Инстаграм.
И как все пак се решихте?
Рали: Искахме си детенце.
Лъчо: Но не искахме да е планирано. Не искахме да му се бъркаме в това каква зодия ще е и т.н.
Рали: И решихме да започнем да правим опити, то пък взе, че стана от първия път.
Как му съобщи, че си бременна?
Лъчо: Не е като по филмате. Бях при Бате Пешо в студиото и тя ми казва: “Лъчи, бременна съм.“ Аз: “Лъжеш ме, къде е тестът?“ Рали отвръща: „Хвърлих го!” Аз продължавам: „Не ти вярвам!” А Рали: „Е, като не ми вярваш, рови в коша!“ 😊 Та така… То се очакваше, хубаво е, че се е сучило веднага, защото можеше и да не стане.
Рали: Идеята на Лъчето беше, че твърде много хора имат проблеми е добре да си дадем време, ако имаме проблем, да можем да го решим.
Лъчо: Никога не можеш да си сигурен. А тя ме пита, кога ще ги правим тези деца? Аз отговарям: “Що, бързаме ли?“, а тя: „Е, на 38 ли трябва да станем?“.
Рали: А при нас го нямаше този момент – да се наживеем. Той се е „наживял“ от работата си, а аз никога не съм имала голямо желание да ходя по дискотеки.
Т.е. сте се намерили в правилния момент?
В един глас и двамата: Да!
Лъчо: Много хора ни питаха с Тото, как така в един и същ момент се повяват децата? Ами, поработили сме, намерили сме му цаката, придобили сме някакво самочувствие, че можем да отгледаме децата и да се грижим за жените си. Нормално е следващата крачка да е това.
Рали, как протече цялата бременност и как се роди Арина?
Рали: Чувствах се супер, с изкючение на втория месец, в който повръщах от сутрин до вечер. Иначе, като цяло мина много леко.
Лъчо: До последно можеше да си вързва връзките на маратонките, не се налагаше да ѝ помагам. Можеше и да се избръсне сама, и за това не съм помагал. (Смее се.)
Рали: Да, така беше! (Смее се.) Качих 17 кг, от които ми остават още 2-3 за сваляне.
А как роди?
Ще синтезирам за раждането: естествено, но предизвикано (на термина). На малката не ѝ се излизаше просто. Лъчо имаше участие същия ден и в 14:00 часа трябваше да пътува за Пловдив. Писахме си до последно, преди да започне раждането. Казах му да идва към болницата, защото до час ще сме приключили. Той ми се изсмя, но малката проплака в 13:23 и той успя да си я гушне и след това тръгна за Пловдив.
Подали му я с репликата: “Това е детето на Рали.”
Как протича един ваш ден?
Лъчо: Сутринта започва три пъти. Ари се събужда и започва да си иска вниманието или яденето, или нещо друго. Ние се събуждаме, угаждаме ѝ, после отново заспиваме. После тя пак се събужда, пак ѝ угаждаме, леко позадрямва и вече третия път ставаме всички.
Рали: Има един по-дълъг сутрешен сън, но трябва да се измори от нещо. Трябва да си поиграе.
Лъчо: Хубавото е, че се събужда весела, после започва да реве.
Какво бебе е тя?
Рали: Не толкова спокойна, каквото всички си мислят, че е.
Лъчо: Същият “боклук човек“ – като родителите си. (Смее се.) Тя е бебе симулант. Когато иска да я гушнат, се прави, че кашля. Преди да се разреве силно, поглежда, дали я гледаш. Иначе няма смисъл да реве – ако не гледаш.
Рали: И в момента в който решиш да я вземеш, моментално млъква.
Лъчо: Вдига ръцете и чака.
Рали: Ако не я вземеш, пак започва да плаче.
Как избрахте името Арина?
Рали: Лъчо не се съгласи с моите предложения. Някъде към осмия месец от бременността ми хрумна това име и той го хареса. Спасихме я – да не е Иглика. (Смее се.)
Лъчо: Да, аз исках да се казва Иглика.
Рали: Всички знаем, че децата се кръщават от майките. (Смее се.)
Имате ли притесенения за това как ще расте малката и в каква среда ще живее?
Рали: Да, още преди да се появи. От една страна е възпитането, а от друга – средата. Масово хората са дебили. (Смее се.) Те също правят деца и тези деца виждат какво правят родителите им. Не че ние сме цвете за мирасане. Но…
Лъчо: Авторитет за децата трябва да са техните родители. Работа на родителя е да помогне на детето да приема правилно нещата и да не се подвежда по всички тези съблазни, които не са стойностни. Децата постоянно сменят средата си. Детската градина, училище, после и работните места. Родителите са завинаги, и ако те не успеят да влязат в съзнанието на децата си като авторитет и като „готиния човек“, чийто пример трябва да следват, проблемът си е техен. И така детето му ще бъде възпитавано от други институции. В нашата работа много често ни се казва, че носим отговорност като възпитатели. Истината е, че за съжаление доста деца са със слаби родители. Един добър родител, който не е абдикирал от възпитанието на детето си, никога няма да прехвърли отговорността на институциите. Затова смятаме, че Арето си е наша работа – да си я възпитаме и формираме. Тя ще се измени, но да дадем основата си е наша работа. Това не е работа на детската градина, нито на училището, нито на компанията (приятелския кръг).
Как си представяте следващите една-две години?
Рали: Представям си две години майчинство и после още едно дете. И после – още едно…(Смее се.)
След второто – трето?
Лъчо: Не, тогава ще се замислим дали има нужда от трето. Израснал съм в такава среда, че имаш ли две деца, значи си си свършил работата. Всичките ми комшии и роднини имат по две деца. Рядко има някой с повече от две. Тук в България сякаш е табу да имаш повече от две деца. Хубаво е да имаш повече деца, ако можеш да им обърнеш внимание, без да ощетяваш някое от тях. И да имаш финансовата възможност да ги отгледаш. Иначе и на мен ми се ще да имаме второ, но ще видим. Има време!
Рали: Не е лесно, защото нямаме баби наблизо да ни помагат.
Лъчо: Да, но когато Арето стане на три, ще можем да я командироваме навсякъде.
Рали: Със сигурност. В момента, в който спра да я кърмя, ще може да ходи на гости.
Лъчо, как успяваш да балансираш работата си с Ари и Рали?
Лъчо: Знаеш ли какво установих един път? Това съм си го говорил и с баща ми: че когато отида на работа, някак преставам да съм част от смейството. Аз съм на работа и съм средоточен върху нея. Сякаш никой не ме чака! Но когато работата свърши, първото нещо е да се прибера вкъщи.
Рали: А и аз не съм от жените, които постоянно звънят и пишат. Когато той отива на работа или когато аз си се прибера в Трявна, можем да не се чуваме с дни.
Всеки си знае работата, имаме си достатъчно доверие, за да знаем, че другият е коректен.
Лъчо: То ако си звъним да се контролираме, няма смисъл.
Как преживяхте дните на изолация и как се чувствахте?
Лъчо: Първите две седмици я спазвахме, после не съвсем стриктно. Аз по едно време даже леко се депресирах. Не е приятно, защото си свикнал да живееш с някаква скорост, но… През първата седмица си казваш: “Еее, супер ще си почина малко!” Не мислиш за нищо, няма за какво да се оправдаваш, но на втората седмица вече се чудиш – няма ли да се случи нещо?
Рали: Неприятното беше, че станахме една идея по-мързеливи. В началото беше еуфорията, че можеш да свършип толкова много неща, да изчистиш и подредиш, но това е само първите няколко дни. После не знаеш какво да правиш. Ние с Ари така или иначе си седяхме вкъщи, защото тя беше малка. Излизахме от време на време, но след като дойде карантината, ограничихме излизанията.
Лъчо: Само до магазина, и то за малко. Те спряха парковете и тогава почти престанахме да се движим.
Рали: Да, това с парковете не беше много умно за майките с деца.
Лъчо: Интересното е, че след като затвориха парковете, на паркинга пред нас обикновено беше пълно с хора. Спазвали сме всичко, доколкото зависеше от нас. Обаче с хората, с които сме седяли на една маса ден преди карантината, нямаше причина да спрем да се виждаме.
Как бихте определили семейството си с една дума?
Лъчо: Още не ни възпремам като семейство, защото за мен семейството са всички. На село сме свикнали, че семейството са: мама, баба, дядо, стринка, вуйна и т.н. Ние все пак сме под някаква форма семейство, но не знам. (Смее се.)
Рали: Аз бих казала: баланс. Засега се разбираме добре. Не сме романтични, не сме от двойките, които нон стоп си правят жестове.
Лъчо: Тези двойки, които нон стоп си правят жестове, имам чувството, че се реваншират. Все едно го правят не защото се обичат, а защото са в грешка. Ние не се чувстваме в грешка един към друг, затова сме по-обрани и не си изразяваме чувствата с някакви подаръци.
Пожелаваме ви винаги да е така, и още едно бебенце след две години!
Рали: И един пръстен! (Смее се.)
*Специални благодарности на нашите приятели и партньори от магазин District, които се погрижиха за аутфита на Рали и Лъчо!
Автор: Мариана Станчева – Славчева
Фотограф: Цветана Бонева
